Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Точно както се чувствам и аз пред твоите картини — отбелязва той, докато се качваме по стъпалата към апартамента.

— Възможно ли е да харесваш нещо, което не разбираш много добре? — разсъждавам на глас.

— Абсолютно! — кимва той, докато отхапва огромно парче от лицата си. — Разполагаш с цял един живот, за да го разгадаеш. Веднъж моят дядо ми каза, че прекарал целия си живот в опити да разгадае баба ми.

— А успял ли е? — питам, докато отключвам и влизаме в кухнята.

— Засега не. Признава, че тя е загадка, която той не може да разреши. — Той поставя празната кутия от пица на масата и се обръща към мен. — Всеки път, когато реши, че вече я е опознал, тя прави нещо, с което отново го изненадва и той пак я вижда по различен начин. И аз така се чувствам понякога с филмите. Гледал съм ги десетки пъти, но всеки път, когато ги гледам пак, забелязвам нещо ново.

— Както аз с картините — всеки път, когато гледам едно платно, забелязвам нещо… — Не довършвам. Осъзнавам, че няма никакъв смисъл да обяснявам подобни неща пред Адам. Знам, че той ме разбира. Той ме разбира напълно!

— Знаеш ли, че брадичката ти е още мазна? — показва ми той.

— Така ли? — Обръщам се, за да намеря кърпа и да я изтрия, обаче той стига до мен първи с една хартиена кърпичка.

— Ядеш като прасе, знаеш ли? — подкача ме Адам.

— Цялата ми работа е такава — разсмивам се аз и за първи път това няма никакво значение. Няма значение, че съм разхвърляна и неорганизирана, че закъснявам, че омазвам брадичката си, докато ям пица, че говоря твърде високо или че косата ми е в онзи съмнителен нюанс на виолетовото, с което се сдобих миналата седмица. Няма значение, защото няма значение за Адам.

— Мисля, че това е най-хубавата първа среща, на която някога съм била! — ухилвам се леко подпийнала аз.

— О, не! Първата ни среща беше в полицейския участък! — поправя ме усмихнато той.

— Онова не беше среща! — смръщвам се аз.

— Може, обаче тогава беше първата ни целувка! — отсича той.

При спомена за първата ни целувка всяка моя клетка застава нащрек.

— Добре де, но щом днес ще се брои за втората ни среща, това означава ли, че трябва да преживеем и втората си целувка? — подкачам го дяволито.

Ами да! За какво се мъчих цяла вечер с това бельо?!

— Мисля, че да — кимва той, плъзва ръка през кръста ми и ме придърпва към себе си. И преди да се усетя, той вече ме целува. И аз също го целувам. И той плъзва ръка по гърба ми, и…

На вратата се звъни.

Аз не обръщам внимание на звънеца и продължавам да целувам Адам.

На вратата пак се звъни.

— Не мислиш ли, че трябва да видиш кой е? — промърморва Адам.

— Сигурно е съквартирантката ми — изфъфлям с удебелен език аз. — Изгубила си е ключовете.

Вдигам ръка и натискам бутона за отваряне вратата на блока. Господи, ама Адам се целувал много добре!

Чувам стъпки по стъпалата.

— Хайде, ела да отидем в стаята ми! — промърморвам и го дръпвам за тениската, притеснена да не би Робин да ни завари да се целуваме в кухнята.

— Само още една целувка! — прошепва той и меката му набола брада погъделичква лицето ми.

Внезапно се чува силен трясък и вратата на апартамента се отваря широко. Подскачам до тавана.

— Божичко, Робин! — възкликвам, докато двамата с Адам се разделяме хилейки се.

Само дето не е Робин. Това е Нейт.

Все едно ме захвърлиха от красив сън в кошмар.

— Какво, за бога… — ахвам ужасено, когато виждам облечената му в сив костюм фигура да нахлува бясно в апартамента му.

— Какво си казала на Бет? — разкрещява се той без никакъв увод.

Гледам го, напълно онемяла от шок. Никога не съм го виждала толкова бесен.

— Кой сте вие? — обажда се шашнат Адам.

— Какво? Кога? — питам аз.

— В Мартас Винярд!

— И вие ли сте били в Мартас Винярд? — сбърчва чело Адам.

И изведнъж се сещам. Значи онази сутрин не съм говорила с Дженифър, агентката по недвижими имоти, а с Бет — бившата съпруга на Нейт. Онази Бет!

— Мамка му! Тя ли е била жената, която се обади в нашата стая?

Адам се обръща рязко към мен и ме поглежда шокирано.

— Вашата стая?!

— Но тя не остави никакво съобщение! Нямах представа… — започвам да обяснявам, обаче мисълта ми препуска. През всичките тези години си я бях представяла като някакъв свръхчовек, момичето, за което Нейт се ожени, онова, което предпочете пред мен. А тя звучеше като напълно нормален човек!

Нищо чудно, че ми затвори. Сигурно си е помислила, че…

— Вие сте били заедно? — обажда се пребледнял Адам.