Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Джеф има рак.

Бум! Просто ей така!

— Каквооо! — кокоря се ужасено аз.

— На тестисите. Докторът най-сетне разбра защо той слабее толкова бързо напоследък и защо се чувства толкова зле. Сега ще му правят снимка на гърдите и изследвания на кръвта, за да проверят дали има метастази. — Изговаря всичко това с напълно прозаичен тон, със същия, с който обсъждахме избора си на меню за обяд. — Ще трябва да му отрежат едната топка, разбира се, макар че това не е толкова страшно — човек може да се справи идеално и само с една.

Гледам сестра си и я слушам как говори, но не мога да осъзная какво чувам.

— Боже мой, Кейт! Направо не мога да повярвам! — изфъфлям накрая. — Нямах никаква представа.

Протягам ръка през масата, за да хвана ръката й, но тя я отдръпва. Чувствам се кошмарно. Седя си аз и си бъбря за такива незначителни неща като Нейт и Адам, а Кейт през цялото време е таила ужасната си новина.

— Да, аз също — промърморва. — Мислех си, че единственото, което му трябва, е една доза антибиотик. — Гласът й за момент затихва. Но след малко събира сили и продължава: — Добрата новина е, че съществува огромна вероятност да сме го хванали навреме и все още да не се е разпространил, така че, освобождавайки се от тумора, да се спасим и от него. Но засега нищо не е сигурно — само изследванията ще покажат. — Усмихва се измъчено и отпива глътка вода. — Според онколога това бил най-добрият рак. Нямах представа, че и при рака имало класация, но никога не е късно да научиш нещо ново.

— Ами ако… — не довършвам. Не искам да задавам този въпрос. Обаче Кейт го задава вместо мен.

— Ами ако се е разпространил ли? — пита с равен тон.

Поглеждам я безмълвно, почти засрамено. Чувствам, че я предавам дори само като мисля за това.

— Ще се посветим на този въпрос, когато му дойде времето — казва прагматично тя. — Ще се наложи да преминем през доста процедури — радиотерапия, химиотерапия… Прочетох доста по този въпрос, но дори и за мен, с цялото ми медицинско образование, това е една съвсем нова област. — Държи се невероятно спокойно. Чак плашещо спокойно.

— Но ти си невероятно спокойна! — не мога да не възкликна аз.

Тя свива рамене и отбелязва:

— Тук няма място за емоции. Става въпрос за факти. Когато се стигне до медицински проблеми, тялото е като кола, която се е счупила, така че просто трябва да измислим кой е най-добрият начин да я поправим.

— Обаче тук не става въпрос за кола! Става въпрос за Джеф! — възкликвам възмутено.

— Луси, не мисли, че не си давам сметка за това! — срязва ме тя и за първи път дава воля на напрежението, в което очевидно живее напоследък.

Замълчавам. Не съм сигурна нито какво да кажа, нито какво да направя, за да се опитам да я успокоя. Знам, че е много разтревожена, но отказва да го покаже. Продължавала се прави на голямата, силна сестра и отказва да допусне до себе си дори мен. Отчайващо е. Чувствам се напълно безсилна да й помогна.

— А как го приема Джеф? — изричам накрая.

— Бил е и по-добре. Очевидно. Засега единственото му притеснение е, че след операцията ще остане с една топка — отговаря сестра ми, като изсумтява. — Обаче лекарят му обясни, че може да му се сложи имплант.

— Имплант ли?

— Очевидно. Нямам представа дали и те са с различни размери като гърдите. Представяш ли си — съпругът ми с тестиси размер двойно „Д“! — Усмихва се, опитвайки се да се пошегува. — После ще го наричам „Джордан“!

И двете се разсмиване, но смехът ни е кух. Все пак тук става въпрос за рака, става въпрос за Джеф и за нещо, което заплашвала провали целия им живот до старини. Обаче сестра ми отказва да се отдаде на отчаянието, затова аз също избирам да не му се отдавам.

След като приключваме с обяда си, се разделяме с Кейт, която настоява, че всичко е наред.

— Не прави трагедии от това! — предупреждава ме сестра ми. — Всичко ще бъде наред!

— Да, разбира се — побързвам да се съглася. — Не съм имала предвид… Виж какво, ако имаш нужда от нещо, от каквото и да било — примерно, да дойда с теб в болницата, да следя запасите ти от отвратително болнично кафе да не свършват…

— Да, знам. Ще ти се обадя — кимва ми рязко тя, но по начин, който ми подсказва, че няма намерение да се обажда нито на мен, нито на когото и да било.

Метва на рамо чантата си и се кани да се обърне, когато аз инстинктивно се втурвам към нея и я прегръщам. Просто не мога да се сдържа. Въпреки суровото й поведение тя изглежда крехка и уязвима под изисканото си сако.