Александра Потър - Ти, който не си за мен

Предавам се и се примирявам с отвратителното си състояние. Намествам се на леглото заедно с виното, чипса и лаптопа. Може пък Адам да е отговорил на съобщението ми във фейсбук. Може пък да е имал време да обмисли нещата… Надеждата проблясва като пламъка на моята свещ и за миг пулсът ми се ускорява. Може би, просто може би…

Отпивам голяма глътка от виното си за кураж и започвам с проверката на имейлите си. Имам три. Единият от тях е от мама, която ме пита дали съм говорила скоро с Кейт, защото напоследък не можела да се свърже с нея. Допълва, че там „умират от горещина — всички ходят по тениски“. Откакто се преместих в Ню Йорк, между мама и мен се води ожесточена битка. Не знам защо, но по някаква нейна си причина тя е твърдо решена да ми докаже, че в Манчестър е по-топло, отколкото в Манхатън. „Няма да повярваш какво слънце пече тук, откакто ни напусна!“

„Да, наистина няма да повярвам, мамо“ — отговарям й наум, затварям нейния имейл и се прехвърлям на следващия. Той е покана за годеж от една приятелка в Лондон. „Страхотно! Поздравления! — напечатвам с два пръста, докато продължавам да къркам вино. — Мога само да съжалявам, че не ми е възможно да присъствам!“ А наум добавям: „Защото съм в Ню Йорк, където се превръщам в алкохолик.“

Последният имейл е от ибей, които ми напомнят, че онлайн наддаването за моя свободен билет за театър ще приключи утре и че вече имам няколко предложения. Това донякъде ме ободрява. Е, и това е нещо.

И толкова. Никакво съобщение от Адам. Вторачвам се в празната си пощенска кутия и мисълта ми препуска. А после влизам във фейсбук. Човек никога не знае — може да е имало някаква засечка и отговорът му да не ми е бил препратен. Една моя приятелка имаше веднъж такъв проблем. Е, не точно приятелка — приятелка на приятелка, а може и да е било някаква статия в списание, която някога съм чела. Няма значение. Важното е, че се е случвало.

„Но не и на мен“ — констатирам мрачно, докато оглеждам страницата си. Никакви нови съобщения. Нищо, с изключение на най-новото от статуса на Натаниел Кенеди:

Оглежда недвижими имоти.

Този път дори не си правя труда да го трия от списъка на приятелите си. Има ли някакъв смисъл? Поглеждам за последен път изречението, въздъхвам примирено и изключвам лаптопа си. Това вече няма никакво значение.

Мисълта ми се връща към обяда ми и коментара на Кейт, че й се искало те двамата с Джеф също да бъдат обвързани по този начин. Което пък ми напомня за Джеф и аз отпивам поредната глътка вино, като се опитвам да се отърся от грозните предчувствия, които заплашват да се стоварят върху мен като камък. Налагам си да си кажа, че с Джеф всичко ще бъде наред. Нали Кейт каза, че това бил най-хубавият рак, който можеш да имаш? Ами да! Тя трябва да знае! Все пак има диплома по медицина! А и сестра ми знае всичко и никога не греши. Защо сега да е изключение?

В неделя сутринта се събуждам с един-единствен въпрос: защо, господи, защо изобщо трябваше да пия онази четвърта чаша вино? Но наред с пулсиращата болка в главата идва и нова решителност. Това е! Повече никакво давене на мъката! Ще забравя завинаги за мъжете и връзките с тях. Ще престана да си губя времето с такива глупости като любов и терзания. Вместо това ще се фокусирам върху наистина важното. Като семейство и приятели, здраве, събиране на пари за благотворителни акции…

И върху една адски силна, голяма чаша кафе.

Насочвам се боса и с мътен поглед към кухнята и заварвам Робин да прави билков чай. Робин е царица на билковите чайове. И като казвам това, нямам предвид обикновените чайчета от лайка или мента, дето ги продават в готови торбички. За нея приготвянето на билков чай е цяла наука — в малкото си чайниче тя вари определен брой лъжички сухи билки с екзотични имена, после ги запарва, прецежда и прокарва през всевъзможни филтри и парчета марля. И всичко това — само за да произведе най-отвратителната течност, която човечеството познава и която само тя си пие.

Включвам чайника за вода и вадя три чаши от шкафа.

— Една за мен и по една за теб и Даниел — изричам многозначително и й се усмихвам.

— Благодаря — кимва тя, докато пуска изсушените си билки в малък керамичен чайник, — но ми трябва само една.

— Разумен човек. И той не може да ти пие боклуците, нали? — ухилвам се аз и развъртам капачката на моето еспресо. — А кафе дали ще пожелае?

— Той не е тук.

Докато изхвърлям старата утайка от кафе в кофата и изплаквам филтъра, подхвърлям: