Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Страхотно! — усмихвам се аз.

Божичко, ама това е невероятно! Най-сетне нещо да се нареди както трябва!

— Ами да! Абсолютно поддържам схващането, че трябва да се направи изложба, а после не да продам творбите си, а да ги раздам. Безплатно! Гениална идея!

Внезапно въздухът изстива.

— Моля? — поглежда го сащисано Магда. — Безплатно?

— Ами да! Нали такава е вашата философия? Изкуството трябва да бъде за всички, независимо дали имаш в джоба си милиони долари или само жълти монети!

Усещам как по гръбнака ми пролазват познатите тръпки. Не е възможно той да казва онова, което си мисля, че казва, нали?

— Искате да раздадете творбите си? — изричам накрая предпазливо със замръзнала усмивка на лице. И не смея да изрека светотатствената дума „безплатно“.

Той свива пръсти като пистолет, насочва ги към мен и дръпва въображаемия спусък.

— Точно в десетката! — ухилва се, очевидно много доволен от себе си.

— Точно в десетката ли? — изграква измъчено Магда.

— Вместо да ги продадете? — продължавам замаяно аз.

— Ами да! — кима той все така усмихнат. — Това е бъдещето на изкуството! Изкуство за масите!

Опитвам се да запазя спокойствие, обаче дълбоко в себе си съм като онази дребна фигурка на Мунк в платното му „Писък“. Преглъщам тежко. Добре, не се паникьосвай, Луси! Трябва да обърнеш нещата във ваша полза. Трябва да го накараш да промени решението си. Мисли, по дяволите! Мисли!

— Великолепна идея! Решение на истински гений! — изричам накрая, а после призовавам цялата си смелост и допълвам: — Само че…

— Само че какво? — Артси спира да подскача весело в огромните си пурпурни маратонки „Найки“, поглежда ме и се намръщва. Темпераментен художник, няма що.

Колебая се какво да кажа. Знам само, че това ще означава, че Магда ще изгуби всичко, защото тя разчита не само на публичността, която ще й донесе тази изложба, но и на комисионите от продажбите, за да спаси бизнеса си, дома си и изобщо целия си живот. Поглеждам към шефката си. Лицето й е пребледняло и тя изглежда леко объркано — както изглеждаше баба ми, когато дядо почина, като че ли не беше в състояние да схване какво точно става.

Поглеждам отново към Артси. Как да му кажа всичко това?

Не мога, нали?

— Просто това наистина е невероятна идея — изричам накрая, като се насилвам да се усмихна. — Гениална!

Ласкателството ми успя.

— Така е, нали? — усмихва се отново той. — Е, щом това е решено… До скоро, момичета! — Взема си довиждане с нас и с огромни крачки напуска галерията ни.

В продължение на няколко секунди нито една от нас не проговаря. Аз все още се опитвам да асимилирам чутото. В един момент всичко изглежда, че се нарежда фантастично, а в следващия…

Обръщам се бавно към Магда. Отпусната на един стол, тя сякаш е по-миниатюрна от всякога, почти като дете.

— Магда, съжалявам… — започвам неуверено.

За момент тя като че ли не ме чува. Изглежда като да е на километри оттук, вторачена в празното пространство пред себе си. А после се обръща към мен и ме поглежда.

— За какво?

— За галерията, за всичко… — размахвам безпомощно ръце.

Обилно гримираните й очи се плъзват из галерията, опитвайки се да обхванат всичко. А после се обръща към мен и прошепва:

— Не съжалявай.

— Знам, но…

— Никога не съжалявай за нищо! — Гласът й вече звучи равномерно, но в него се усеща някаква ледена нотка. Изправя се в целия си ръст и като че ли призовава цялата си вътрешна сила. — Е, ще изгубя галерията, ще изгубя апартамента — и какво от това? — Очите й проблясват решително. — Роднините ми са изгубили всичко през войната! Дори са се изгубили един друг!

Очите ни се срещат и за първи път забелязвам в душата на шефката си дълбини, които никога досега не бях виждала. Виждала съм я шумна и скандална, ставала съм свидетел на преувеличенията й и драматизма й, слушала съм налудничавите й истории и съм се смяла на вроденото й чувство за хумор, дори когато тя не го е съзнавала. Но това сега е нещо ново. Нещо различно. Нещо много благородно.

Нещо адски специално.

И аз не мога да не се изпълня с уважение към нея.

Видимо енергизирана, тя си поема дълбоко дъх и заявява:

— Това не е причина да бъдем тъжни! Това е повод да празнуваме! — Започва да крачи енергично из галерията. — Ще имаме честта да покажем най-нашумелия художник в Ню Йорк! А може би и в целия свят! — Размахва ръце, обръща се към мен и се провиква: — Това е прекрасно, Лууузи, прекрасно!