Александра Потър - Ти, който не си за мен

— И какви по-точно гласове? — любопитствам аз.

— Просто гласове — свива небрежно рамене Робин. — Нали се сещаш — на различни духове водачи.

Всъщност не се сещам, но днес съм готова да оставя безверието и цинизма си на прага и да разбера. На този етап бих опитала вече каквото и да е и ако това означава да обсипя нечия женска ръка със сребро, така да бъде.

— И сега накъде?

Преди малко излязох от метростанцията и сега стоя на ъгъла на улицата. Въпреки подробните указания, в това число и принтирана карта от интернет, аз съм напълно изгубена в града и в момента говоря с Робин.

— Просто върви на изток — опитва се да ми обясни тя.

— Изток ли? А накъде е изток? — питам отчаяно. — Само не ми казвай, че е противоположно на запад!

Въртя картата си във всички посоки, но накрая се отказвам и тръгвам напред с телефон, притиснат до ухото ми.

— Ориентира ли се? — пита по едно време съквартирантката ми.

— Долу-горе — отсичам и си стисвам палци.

— В края на улицата има една пералня, до нея е един магазин за обувки със смешна пурпурна тента и…

— О, виждам я! — светват очите ми, когато зървам въпросната тента.

— Номер четирийсет и три — изрича в ухото ми Робин. — Табелата е сребърна.

— Да, почти стигнах! — провиквам се нетърпеливо.

Ако само преди няколко месеца някой ми беше казал, че ще ходя на екстрасенс, щях да му се изсмея в очите. Но има и други неща, на които допреди няколко месеца изобщо не бих повярвала и бих се разсмяла. Примерно глезенът ми, който все още ме преболява от онова изкълчване във фитнес залата.

Леко задъхана от бързането, аз най-сетне стигам до малък магазин със стъклена витрина, върху която са нарисувани звезди, а една табела обявява: „Гадателски услуги.“

— Открих я! — провиквам се победоносно в телефона аз. И се оказва, че съм доста развълнувана.

— Страхотно! — възторгва се и Робин.

— Само дето не ми изглежда отворено — допълвам, докато натискам бравата и установявам, че е заключено.

— Може би просто в момента Уаканда гледа на някого — обяснява Робин. — Натисни звънеца!

— Окей. — Натискам звънеца, но после спирам, защото забелязвам листче, залепено за витрината. — Чакай малко! Има някаква бележка!

— Бележка ли? — изненадва се искрено Робин. — И какво пише на нея?

Привеждам се към витрината.

— Е? — чака Робин.

— „Затворено поради непредвидени обстоятелства“.

В другия край на линията настъпва тишина.

— И това ако е гадателка! — промърморвам на глас.

— Сигурна ли си, че си на правилното място? — пита озадачено Робин.

— Абсолютно! Номер четирийсет и три. Точно до обувния магазин с пурпурната тента — повтарям указанията й.

— Просто не разбирам — сумти Робин. — Трябва да има някаква грешка.

— Единствената грешка е моето идване тук — отговарям. Чувствам се като пълна глупачка. Обръщам се и тръгвам обратно по улицата към станцията на метрото. — Беше права — идеята не беше никак добра. Не знам какво съм си мислела.

— Мислеше си за Адам — напомня ми приятелски Робин.

При споменаването на името му отново ме заболява някъде вътре.

— В такъв случай просто трябва да престана да мисля за него — промърморвам примирено. — Той и без това сигурно вече не може да ме понася.

— Глупости! — провиква се бясно Робин.

Отдалечавам телефона си от ухото и го поглеждам изненадано. Никога досега не бях чувала Робин да вика бясно.

— Ти наистина ли побесня преди малко? — питам накрая.

— Да, наистина — отговаря тя, вече с обичайния си спокоен глас. — Защото си е така — той не те мрази! И ти не трябва да се предаваш!

— Благодаря! — усмихвам се на загрижеността й аз. — Знам, че се опитваш да бъдеш мила и да ми помогнеш, но мисля, че съм го изгубила — допълвам тъжно.

— Добре де, в такъв случай какво ще направиш, ако изгубиш и нещо друго? — отвръща тя, като отказва да се поддаде на негативността ми. — Примерно ключовете си, както стана при мен онзи ден?

— Ами… — Новата тема ме кара да се замисля за момент. — Вероятно ще се опитам да проследя стъпките си отзад напред, за да се сетя къде съм била, когато те за последен път са били у мен.

— Хубаво. Дай тогава да проследим вашите стъпки с Адам! — отсича бързо тя. — Кога за последно го видя?

— След нашата среща, когато се скарахме.

— И защо се скарахте?

— Защото Нейт влетя в апартамента и Адам остана с грешно впечатление.

— Нейт! Именно! — натъртва Робин. — Точно той е причината за всичко това! Което ще рече, че преди всичко и най-вече трябва да прекъснеш връзката си с Нейт веднъж завинаги!