Майкъл Крайтън - Джурасик парк & Изгубеният свят

Когато четеше лекции, Грант се опитваше да го обясни с различни сравнения. Ако сведете нормалния човешки живот от шейсет години само до един ден, то тогава осемдесет милиона години ще се равняват на 3652 години — на по-малко са дори пирамидите. Велоцирапторът беше умрял много отдавна.

— Не изглежда особено страшен — каза едно от момчетата.

— Всъщност не е бил опасен — потвърди Грант. — Поне докато е бил малък.

Динозавърчето вероятно се бе хранило с месото на мъртвите животни, убити от големите динозаври, след като те са се натъпквали до премала и са лягали да се погреят на слънце. Хищните динозаври са били способни да изядат наведнъж количество, равно на 25 на сто от собственото им тегло, и от това ставали сънливи. Малките им се боричкали и препъвали между унесените си родители и похапвали късчета от мъртвото животно. Сигурно са били симпатични животинчета.

Възрастният велоцираптор обаче бил съвсем различен. Велоцирапторът бил най-свирепият динозавър, съществувал някога. Макар и сравнително малки — колкото леопарди, и с тегло около сто килограма, — велоцирапторите били бързи, хитри и кръвожадни и погубвали жертвите си с острите си зъби, мощните си предни крайници и с ужасяващия единствен нокът на крака.

Велоцирапторите ловували на глутници и Грант си представи как десетина такива животни препускат с пълна скорост, нахвърлят се върху гърба на някой много по-голям динозавър, хапят го по врата и разкъсват гърдите и корема му…

— Ще закъснеем! — Гласът на Ели го върна към действителността.

Грант даде нареждания за площадката. От компютърното изображение бяха разбрали, че скелетът се намира на сравнително малко пространство. Трябваше да се изкопае квадратен ров със страни два метра. През това време Ели прикрепяше към земята брезента, който щеше да покрие фосила. Грант й помогна да забие последните колчета.

— Как е умряло новороденото? — попита едно от момчетата.

— Едва ли ще узнаем — отвърна Грант. — Детската смъртност е висока при дивите животни. При някои хищници в африканските резервати достига до седемдесет на сто. Причините могат да бъдат много — болест, отделяне от групата, какво ли не. Не е изключено дори да го е нападнал някой възрастен екземпляр. Знаем, че тези животни са ловували на глутници, но не знаем нищо за поведението им в тях.

Студентите кимнаха. Бяха изучавали поведението при животните и знаеха например, че когато някой млад лъв застане начело на стадото, първото, което прави, е да избие всички лъвчета. Причината явно беше генетична: мъжкарят се стреми да наложи гените си и убивайки лъвчетата, възбужда всички женски, за да може да ги оплоди. Освен това по този начин спестява грижите на женските за потомството на друг мъжки лъв.

Излязлото на лов стадо на велоцирапторите вероятно също е било предвождано от властен мъжкар. Толкова малко се знае за огромните животни, помисли си Грант. След сто и петдесет години изследвания и разкопки по целия свят все още нямаха почти никаква представа за живота на динозаврите.

— Трябва да тръгваме — обади се Ели, — ако искаме да стигнем в Шото до пет часа.

Секретарката на Дженаро нахлу в кабинета му, носейки нов куфар, от който още висеше етикетчето с цената.

— Знаете ли, господин Дженаро — укори го тя, — когато забравяте да си приготвите багажа, все си мисля, че просто не ви се заминава.

— Може би си права — каза Дженаро. — Заради това пътуване изпускам рождения ден на дъщеря си.

Рожденият ден на Аманда се падаше в събота и Елизабет беше поканила двайсет шумни четиригодишни деца, бе наела клоун и фокусник. Жена му се намуси, когато разбра, че Дженаро ще заминава. Същото се отнасяше и за Аманда.

— Е, направих каквото можах за толкова малко време — продължи секретарката му. — Намерих маратонки вашия номер, памучни къси панталони и ризи, комплект за бръснене. Взех също и един чифт дънки и тънък пуловер, ако стане студено. Колата чака долу да ви закара до летището. Ако искате да хванете самолета, трябва да тръгнете веднага.

Тя излезе, а Дженаро я последва надолу по коридора, като пътем откъсна етикетчето от куфара. Когато мина покрай остъклената заседателна зала, Дан Рос стана от мястото си и излезе в коридора.

— На добър час — пожела му той. — Искам обаче да си наясно по един въпрос. Не зная дали нещата на острова наистина вървят зле, Доналд. Но ако съществува и най-малкият проблем, изравни го със земята.