Майкъл Крайтън - Джурасик парк & Изгубеният свят

— Изгуби се информацията на входа — отвърна едно от момчетата. — Един момент.

То се наведе да прегледа кълбото преплетени жици в задната част на захранвания от батерии портативен компютър. Бяха го сложили върху каса от бира на Четвъртия хълм, недалеч от апарата, който наричаха Бухалката.

Грант приседна върху склона на хълма и погледна часовника си.

— Налага се да го направим по стария начин — обърна се той към Ели.

— О, Алън — разочаровано въздъхна едно от момчетата, дочуло репликата му.

— Виж какво — обърна се към него Грант, — трябва да хващам самолет и искам фосилът да бъде запазен, преди да тръгна.

Когато обработваш фосил, не бива да спираш, иначе рискуваш да го загубиш. Туристите си мислеха, че тези пустеещи земи винаги са едни и същи, докато те непрестанно се променяха буквално пред очите ти. По цял ден се чуваше потракването на камъчета, които се търкаляха по свличащия се склон. Освен това винаги съществуваше опасността да завали. Дори и един краткотраен дъжд би могъл да отмие крехкия фосил. Затова частично разкритият от Грант скелет беше изложен на риск и трябваше да бъде съхранен до завръщането му.

За да бъде запазен фосилът, мястото трябваше да се покрие с насмолен брезент, а около него да се изкопае ров, та да се ограничи оттичането на водата. Важни бяха и размерите на площадката. За да ги определят, те използваха компютърна звукова томография, или КЗТ. Методът беше нов: Бухалката изстрелваше в земята мек оловен куршум и по този начин предизвикваше ударни вълни, които компютърът разчиташе и после представяше нещо като рентгенова снимка на склона. Бяха прилагали метода през цялото лято с променлив успех.

Сега Бухалката — голяма кутия от сребрист метал на колела със закрепен отгоре й чадър — бе на шест метра от тях. Приличаше на количка за сладолед, зарязана насред тази пустош. Около нея сновяха двамина млади помощници, които зареждаха поредната оловна сачма.

Засега по метода КЗТ определяха само размерите и положението на находката, което помагаше на Грант и екипа му да работят по-ефективно. Ала момчетата твърдяха, че след няколко години компютърът ще дава толкова ясен триизмерен образ на костите, че разкопките ще се окажат излишни, и тогава ще бъде сложено началото на нова епоха в археологията.

Но всичко това тепърва предстоеше. Апаратурата, която в университетските лаборатории работеше безупречно, на открито се оказа отчайващо крехка и капризна.

— Колко още ще чакаме? — попита Грант.

— Получихме го, Алън. Не е лош.

Грант се приближи и погледна екрана на компютъра. Видя целия скелет, очертан с яркожълто. Екземплярът наистина беше млад. Най-характерният белег при Velociraptor — единственият пръст на долния крайник, чийто нокът при възрастните животни представляваше извито петнайсетсантиметрово оръжие, способно да разкъса жертвата — при това новородено беше мъничък като трънче на розов храст. Едва се виждаше на екрана. Изобщо Velociraptor беше крехък динозавър, животно с тънки като на птица кости, а вероятно и също толкова интелигентно.

Скелетът изглеждаше съвсем нормално, само дето главата и шията бяха извити към задната част на тялото. Такова огъване на шията се срещаше при фосилите толкова често, че за да го обяснят, някои учени бяха създали теорията, че динозаврите са изчезнали, защото са били отровени от алкалоидите, отделяни от растенията. Според тях извитият врат бил свидетелство за предсмъртната агония на огромните животни. Накрая Грант опроверга тази теория, като доказа, че при много видове птици и влечуги след смъртта се наблюдава свиване на задните сухожилия на шията и главата се извива назад. Това нямаше нищо общо с причината за смъртта, а само показваше, че трупът се изсушава от слънцето.

Грант забеляза, че скелетът на екрана е извит и настрани и десният крак и стъпало се издигат над гръбнака.

— Изглежда малко изкривен — отбеляза едно от момчетата. — Но едва ли е от компютъра.

— Не — каза Грант. — От времето е. Престоял е в земята страшно дълго.

Грант знаеше, че хората не могат да си представят геологичното време. Продължителността на човешкия живот налага съвсем други мащаби. Една ябълка може да загние за няколко минути. Сребърните съдове потъмняват за няколко дни. Купчина тор се разлага за няколко месеца. Детето пораства за едно десетилетие. Но всекидневният опит не помага на хората да си представят какво са осемдесет милиона години — времето, изминало от смъртта на това животинче.