Майкъл Крайтън - Джурасик парк & Изгубеният свят

— Много жалко, че не взе и семейството си, Доналд — каза той.

— Моята дъщеря има рожден ден — сви рамене Дженаро. — Жена ми вече покани двайсет дечурлига. Ще има и торта, и клоун… Нали знаете как е?

— О, разбирам — каза Хамънд. — Децата се вживяват в тези неща.

— А паркът готов ли е да приеме посетители? — попита Дженаро.

— Е, не съвсем — отвърна Хамънд. — Но хотелът е готов, така че има къде да спим…

— Ами животните?

— Естествено, животните са там. Всички са по местата си.

— Спомням си, че в първоначалния проект предвиждахте да има дванайсет…

— А, многократно надвишихме тази цифра. Имаме двеста трийсет и осем животни, Доналд.

— Двеста трийсет и осем ли?

Старецът се изкикоти, доволен от реакцията на Дженаро.

— Не можеш да си го представиш, нали? Имаме цели стада.

— Двеста трийсет и осем… А колко вида?

— Петнайсет различни вида, Доналд.

— Невероятно — ахна Дженаро. — Направо фантастично. Ами другите неща, които предвиждахте? Техническото оборудване? Компютрите?

— Всичко, всичко доставихме — каза Хамънд. — Всичко на острова е последна дума на техниката. Сам ще се убедиш, Доналд. Паркът е направо мечта. Именно затова тази ваша… загриженост… е толкова излишна. С острова нямам абсолютно никакви проблеми.

— Тогава не би трябвало да има проблеми и при проверката — вметна Дженаро.

— Кой е казал, че има! — възкликна Хамънд. — Но тя ще забави нещата. Цялата работа трябва да спре заради официалното посещение…

— Но вие така или иначе се забавихте. Нали отложихте откриването?

— О, това ли? — Хамънд мачкаше червената копринена кърпа, която се подаваше от джобчето на спортното му сако. — Беше неминуемо.

— Защо? — попита Дженаро.

— За да ти обясня, Доналд, трябва да се върнем към първоначалната идея за курорта. Идеята за най-модерния увеселителен парк в света, съчетаващ последните постижения на електрониката и биологията. Не става дума да копираме действителността. Това го има навсякъде. Дори в Кони Айланд. В наши дни кой ли не може да си създаде с компютърна анимация каквато среда пожелае. Къща с призраци, пиратско свърталище, Дивия Запад, земетресение — всеки разполага с подобни неща. Затова се заехме да създадем биологични атракции. Живи атракции. Нашите експонати са толкова удивителни, че ще запленят въображението на целия свят.

Дженаро не можа да сдържи усмивката си. Слушаше, кажи-речи, същата реч, с която Хамънд бе примамвал инвеститорите преди толкова години.

— А да не забравяме и крайната цел на костариканския проект: да направим пари — завърши Хамънд, загледан през прозорчето на самолета. — Страшно много пари.

— Не съм го забравил — каза Дженаро.

— Но за да натрупаш пари от един увеселителен парк — продължи Хамънд, — трябва да ограничиш разходите за персонала. За хората, които ще хранят животните, ще късат билетите, ще поддържат апаратурата, ще почистват. Целта е да създадем парк, който действа с минимум персонал. Ето защо инвестирахме в компютърните технологии… Автоматизирахме процесите навсякъде, където бе възможно.

— Не съм забравил…

— Само че — прекъсна го Хамънд, — когато събереш на едно място всичките животни и всичките компютри, неизбежно се натъкваш на непредвидени препятствия. Има ли човек, създал огромна компютърна система, която да работи по разписание? Поне аз не познавам такъв.

— Значи единственият ви проблем е неспазването на сроковете?

— Точно така — отвърна Хамънд. — Най-обикновено закъснение.

— Чух, че по време на строителството имало злополуки — каза Дженаро. — Загинали няколко работници…

— Да, имаше няколко нещастни случая — потвърди Хамънд. — И всичко на всичко три смърти. Двама работници загинаха при строежа на пътя край зъбера. Трети — при злополука с багер през януари. Но от месеци насам не е имало никакви произшествия. — Той сложи ръка на рамото на младия мъж. — Доналд, повярвай ми, всичко на острова върви според плана. Всичко там е чудесно.

Самолетната радиоуредба изпука и се чу гласът на пилота:

— Моля, затегнете коланите. Приземяваме се в Шото.

Сухата равнина се простираше чак до черните самотни хълмове. Следобедният вятър навяваше прах и изсъхнали бурени по напукания бетон. Грант и Ели стояха до джипа и наблюдаваха как лъскавият самолет „Груман“ кръжи над тях, преди да се приземи.

— Мразя да чакам богаташи — промърмори Грант.

— Това е част от работата — сви рамене Ели.