Майкъл Крайтън - Джурасик парк & Изгубеният свят

Макар че много научни области като физиката и химията се финансираха от федералните власти, палеонтологията все още зависеше главно от частни лица. Независимо от интереса, който проявяваше към острова в Коста Рика, Грант си даваше сметка, че щом Джон Хамънд го моли за нещо, той е длъжен да го стори. Такива бяха отношенията със спомоществователите, и то не от вчера.

Малкият реактивен самолет се приземи и бързо се устреми към тях. Ели нарами сака си. Самолетът спря и стюардеса в синя униформа отвори вратата.

Когато се качи, Грант се изненада, че е толкова тясно въпреки луксозната обстановка. Наложи му се да се наведе, за да се здрависа с Хамънд.

— Доктор Грант и доктор Сатлър — представи ги Хамънд.

— Много мило от ваша страна, че идвате с нас. Позволете да ви представя моя съдружник, Доналд Дженаро.

Дженаро беше набит и мускулест трийсет и пет годишен мъж в скъп костюм марка „Армани“ и с очила с метални рамки. Грант от пръв поглед не го хареса и набързо се ръкува с него. Когато се здрависа с Ели, Дженаро възкликна:

— Вие сте жена!

— Случва се — отвърна му тя, а Грант си помисли: „И на нея не й е симпатичен.“

— Ти, естествено, знаеш — обърна се Хамънд към Дженаро — с какво се занимават доктор Грант и доктор Сатлър, Те са палеонтолози. Изравят динозаври. — И той се разсмя, сякаш му се струваше забавно.

— Моля, заемете местата си — каза стюардесата и затвори вратата.

Самолетът веднага потегли.

— Извинете за припряността — каза Хамънд. — Но Доналд смята, че е важно да стигнем там възможно най-скоро.

Пилотът обяви, че им предстои четиричасов полет до Далас, където щели да заредят и да продължат към Коста Рика, за да стигнат на острова на другата сутрин.

— А колко време ще останем в Коста Рика? — запита Грант.

— Ами зависи — отвърна Дженаро. — Трябва да изясним някои неща.

— Имате честната ми дума — обърна се Хамънд към Грант. — Ще прекараме на острова не повече от две денонощия.

Грант закопча колана.

— Този ваш остров… — каза той — досега не съм чувал нищо за него. Да не би да е някаква тайна?

— В известен смисъл — отвърна Хамънд. — Постарахме се изключително много никой да не знае за него до деня, в който най-сетне ще открием този остров пред очите на удивената и очарована публика.

Корпорацията „Биосин“ от Кюпъртино, щата Калифорния, досега не беше свиквала на спешно съвещание управителния съвет. Десетимата му членове, които седяха в заседателната зала, бяха нетърпеливи и раздразнителни. Беше осем вечерта. Последните десетина минути си бяха бъбрили, но постепенно се умълчаха. Шумоляха с листовете по масата и демонстративно поглеждаха часовниците си.

— Какво чакаме? — попита един от тях.

— Още един човек — отвърна Луис Доджсън. — Трябва ни още един човек.

Той погледна часовника си. От кабинета на Рон Мейър му бяха казали, че Мейър щял да пристигне със самолета в шест часа от Сан Диего. Вече трябваше да е тук, дори като се вземе предвид натовареното движение от летището.

— Кворум ли няма? — попита друг.

— Да — потвърди Доджсън.

Това ги накара да замлъкнат. Нуждата от кворум означаваше, че им предстои да вземат важно решение. И, Бога ми, наистина щяха да го сторят, макар че Доджсън би предпочел изобщо да не свиква съвещание. Но Стайнгартън, шефът на „Биосин“, беше непреклонен.

— По този въпрос трябва да имаш съгласието им, Лу — бе казал той.

Мненията за Луис Доджсън бяха различни — едни го определяха като най-амбициозният генетик на своето поколение, други — като най-нахаканият. Трийсет и четири годишен, оплешивяващ, припрян, с остри черти, той бе изключен от университета „Джонс Хопкинс“ тъкмо преди да завърши, защото искал да приложи генна терапия върху хора, без да разполага с необходимите документи от Управлението за разпространение на лекарствени средства. Като служител на „Биосин“ бе провел спорния експеримент с ваксината против бяс в Чили. Сега във фирмата оглавяваше отдела за нови продукти, който всъщност работеше на принципа „обратен инженеринг“, тоест вземаше един конкурентен продукт, разбиваше го на съставните му части, анализираше принципа му на работа, а след това създаваше своя версия. Но в действителност отделът се занимаваше с индустриален шпионаж, насочен главно срещу „ИнДжен“.

През осемдесетте години няколко компании, занимаващи се с генно инженерство, започнаха да си задават въпроса: „Какъв е биологичният еквивалент на уокмена на «Сони»“? Те не се интересуваха от фармацевтични и медицински продукти; интересуваха се от забавления, спорт, занимания през свободното време, козметика и домашни животни. През деветдесетте години изследванията показаха, че търсенето на тъй наречените „биологични потребителски продукти“ се повишава. И „ИнДжен“, и „Биосин“ работеха в тази област.