— Божичко, Дан… Става дума за огромни инвестиции.
— Не се колебай. Не мисли за това. Просто го направи. Чу ли?
— Да — кимна Дженаро. — Ами Хамънд…
— Майната му на Хамънд — каза Рос.
— Здравей, моето момче — чу той познатия дрезгав глас. Как си?
— Много добре, сър — отвърна Дженаро.
Отпусна се в меката кожена седалка на реактивния „Гълфстрийм II“, който летеше на изток към Скалистите планини.
— Вече не ми се обаждаш — обидено каза Хамънд. — Липсваше ми, Доналд. Как е прекрасната ти съпруга?
— Добре. Елизабет е много добре. Вече си имаме дъщеричка.
— Това да се чува! Децата носят голяма радост. Сигурен съм, че новият ни парк в Коста Рика страшно ще й хареса.
Дженаро бе забравил колко нисък е Хамънд. Старецът седеше на креслото, краката му не стигаха до килима и той ги люлееше, докато говореше. У него имаше нещо детинско, макар че Хамънд вероятно беше… на колко ли? На седемдесет и пет? На седемдесет и шест? Там някъде. Беше остарял, откакто не се бяха виждали, но Дженаро се сети, че последната им среща е била почти преди пет години.
Хамънд беше колоритна личност, роден актьор. Едно време, през 1983 година, притежаваше слон, който носеше навсякъде със себе си в малка клетка. Слонът беше висок двайсет и три сантиметра и дълъг трийсет и един сантиметра. Съвсем приличаше на истински, само дето бивните му бяха закърнели. Хамънд го показваше на кампаниите си за набиране на средства. Дженаро изнасяше слона в клетката, покрита с одеялце като калъф за чайник, а Хамънд дръпваше обичайната си реч колко перспективен е „биологичният ширпотреб“, както се изразяваше. И после, в най-драматичния момент със замах отмяташе одеялцето и показваше слона. Това беше моментът да поиска пари.
Слонът неизменно изпълваше публиката с възторг. Телцето му, не по-голямо от това на котка, доказваше неограничените възможности на лабораторията на Норман Атъртън, генетик от Станфорд и съдружник на Хамънд в новото начинание.
Само че Хамънд премълчаваше доста неща, когато говореше за слона. Събираше средства за създаването на фирма, която щеше да се занимава с генетични изследвания, но слончето не беше създадено с методите на генетиката. Атъртън просто бе взел ембрион на слон и го бе отгледал ин витро с хормонални модификации. Това само по себе си не беше малко постижение, ала не отговаряше на приказките на Хамънд.
Пък и Атъртън се беше опитал да създаде второ слонче, но не бе успял. Всеки, който видеше слона, също пожелаваше да има такова животно. Той обаче беше предразположен към настинка, особено през зимата. Кихавиците, разнасящи се от малкия хобот, изпълваха Хамънд с ужас. Понякога слонът заклещваше бивните си в решетките на клетката, пръхтеше ядосано и се опитваше да се освободи. Друг път кожата около бивните му се инфектираше. Хамънд непрекъснато се косеше, че слончето му ще умре, преди Атъртън да му направи второ.
Хамънд криеше от бъдещите инвеститори и че поведението на слона се е променило значително при умаляването му. Животинчето наистина приличаше на слон, но се държеше като злобен гризач, подвижен и опасен. Хамънд съветваше хората да не галят животното, тъй като имаше опасност то да ги ухапе.
И макар че уверено обещаваше седем милиарда долара годишна печалба до 1993 година, проектът му беше много рискован. Старецът притежаваше далновидност и ентусиазъм, но никак не беше сигурно, че планът му ще се осъществи. Особено като се има предвид, че Норман Атъртън, мозъкът, на който се опираше начинанието, беше болен от рак… това беше последният факт, който Хамънд пропускаше да спомене.
И въпреки всичко с помощта на Дженаро старецът събра парите. В периода между септември 1983 и ноември 1985 година Джон Алфред Хамънд и неговият „План Пахидерм“ 5 5 Дебелокожо животно, например слон, хипопотам. — Б.пр.
набраха 870 милиона долара рисков капитал, с който той да основе корпорация „Интернешънъл Дженетик Текнолоджис“ АД. Щяха да съберат и повече, но Хамънд настояваше за пълна секретност и не обеща възвръщаемост на капиталите поне през следващите пет години. Това уплаши много от потенциалните инвеститори. Накрая им се наложи да приемат главно японски консорциуми. Единствено японците можеха да си позволят да чакат.
Разположил се на тапицираната с кожа седалка в реактивния самолет, Дженаро си мислеше колко хитър е Хамънд. Старецът очевидно не обръщаше внимание на факта, че юридическата кантора на Дженаро му е наложила това пътуване. Държеше се така, все едно че са тръгнали да се забавляват.
Читать дальше