Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— О-о, за Бога!

— Точно заради него… да… права си…

— Знаеш ли какво копеле си само?

— Да, йерусалимска щерко.

А тя изведнъж се разсмя:

— Знаеш ли какво ще направя? Тая сутрин ще предскажа едно страхотно бъдеще. Ти ще станеш голяма клечка, известно ли ти е? Каквото пипнеш — на злато ще става; и ще си народен водач. — Отправи се забързано към изхода, после се извърна ухилена. — Ха да видим дали ще успееш и ха да видим дали ще посмееш да не го изпълниш. Сбогом, Спасителю! — Колко странно само звучат токчетата по тротоара, когато тракат ядно.

Но в десет часа всичко се промени. Големите стъклени врати на банката се разтвориха, цял порой народ нахлу, за да се добере до парите си, донесоха парите си в „Маруло“ и си тръгнаха с необходимите за Великден деликатеси. До идването на шестия час Итън хвърчеше насам-натам като водна буболечка.

От купола на кметството гневната камбана за тревога обяви шестия час. Клиентите се разотидоха с торбите пушено месо. Итън вкара щандовете за плодове и затвори предния вход, а след това без всякаква причина, освен че е настанала тъмнина по цялата земя и отгоре му, спусна плътните зелени завеси и тъмнината настана и в магазина. Единствено неонът в хладилния шкаф издаваше призрачно синя светлина.

Зад тезгяха отряза четири дебели филии ръжен хляб и ги намаза обилно с масло. Плъзна настрани вратите на шкафа и извади две филии обработено швейцарско сирене и три филии шунка. „Шунка и маруля — рече си, — шунка и маруля. А щом се ожениш, те хваща за гръцмуля.“ Омаза горните филии хляб с майонеза от един буркан, притисна капаците върху сандвичите и оряза стърчащата навън маруля и шунка. Да не забравим кутията с мляко и квадрата восъчна хартия, в която да ги опаковаме. Тъкмо подгъваше прилежно крайчетата на опаковката, когато в предната врата се превъртя ключ и влезе Маруло — едър като мечка и с гръден кош колкото чувал, та ръцете му изглеждаха малки и стърчаха от тялото му. Шапката му бе килната на темето и твърдите му стоманеносиви къдрици се показваха отдолу, сякаш бяха капачка на главата му. Очите на Маруло бяха влажни, коварни и сънливи, но златните коронки на предните му зъби отразяваха светлината от хладилния шкаф. Горните две копчета на панталона му бяха разкопчани и отдолу надничаше дебело сиво бельо. Закачи двата си дебели палеца в обърнатия колан на гащите под шкембето му и запримигва в полумрака.

— Добро утро, господин Маруло. Макар че по-скоро вече е добър ден.

— Здрасти, момче. Гледам, че си затворил здраво и бързо входа.

— Всичко в града е затворено. Мислех, че ще си на литургия.

— Днес литургия няма. Единственият ден в годината, в който няма литургия.

— Така ли? Не знаех. С какво мога да съм ти полезен?

Маруло протегна късите си дебели ръце и ги засгъва напред-назад от лактите.

— Ръцете ме болят, момче. Артрит… И все по-лошо става.

— Нищо ли не помага?

— Какво ли не опитвах — горещи лапи, мас от акула, хапчета — боли, та се къса. Добре си затворил магазина. Може да си поприказваме малко, а, момче? — Зъбите му блеснаха.

— Нещо нередно ли има?

— Нередно ли? Кое да му е нередно?

— Ами, ако изчакаш само за минута, ще отнеса тези сандвичи до банката. Господин Морфи ги поръча.

— Умно момче си ти. И добре обслужваш клиентите. Харесваш ми.

Итън мина през склада, пресече уличката и почука на задния вход на банката. Подаде млякото и сандвичите на Джои.

— Благодаря. Нямаше нужда.

— Част от обслужването. Така каза Маруло.

— Сложѝ две ко̀ли да се изстудят, моля ти се. В устата ми сякаш има две сухи нули.

Когато се върна, Итън завари Маруло да наднича в една от кофите за боклука.

— Къде искаш да разговаряме, господин Маруло?

— Да почнем оттук, момче. — Извади от кофата листа от карфиол. Много си ги изрязал.

— За да изглежда по-красиво.

— Карфиолът се продава на кило. Ти направо хвърляш пари в боклука. Познавам един гявол, грък, собственик на поне двайсет ресторанта. И разправя, че най-голямата му тайна била в това, да следи кофите за боклук. Всяко изхвърлено нещо е непродадено нещо. Много умен човек, ако ме питаш.

— Да, господин Маруло. — Итън се придвижи нервно към предната част на магазина, следван от Маруло, който продължаваше да сгъва ръце от лактите.

— Ръсиш ли обилно зеленчуците, както съм те учил?

— Разбира се.

Шефът вдигна една маруля.

— Чини ми се суха.

— Добре де, Маруло, не ща да ги давя — и сега са една трета вода.