Вдигна зелените завеси на витрината с думите: „Влез, ден!“ След което отключи предния вход. „Заповядай, свят!“ Разтвори предпазните решетки и ги закопча да стоят отворени. А утринното слънце се стелеше кротко по тротоара, както си му е редно, тъй като през април слънцето изгрява точно оттам, където главната опира в залива. Итън се върна до тоалетната за метла, за да измете тротоара.
Един ден, един цял ден, не представлява едно цяло, а се състои от много неща. Променя се не само като засилваща се светлина до зенита, която после пак помръква, а и като текстура и настроение, в тоналност и значение, изкривявано от хиляди фактори, присъщи на сезона, от топлото и студеното, от покоя или разните му там ветрове, усукван от миризми, вкусове, от тъканта на лед или трева, от пъпчици и листа или от изписани в черно голи клони. А покрай деня се променят и субектите му — буболечките и птиците, котките, кучетата, пеперудите и хората.
Що се отнасяше до Итън Алън Холи, тихият, сумрачен, задушевен ден бе приключил. Онзи, който метеше утринния тротоар с ритмичен замах, не беше същият, който можеше да проповядва пред консервите, не човекът на умилуй и помилуй, дори не щуравият щурчо. Сега с метлата трупаше на купчинки фасове и обвивки от дъвка, люспи от напълващите дървета и най-обикновена прах, подбутваше и пластеше сметта към канавката, където да дочака сребристия камион на хората от чистотата.
Господин Бейкър се придвижваше достолепно от дома си на „Брястова“ към червената тухлена базилика на „Фърст Нашънъл Банк“. И ако крачките му не бяха с еднаква дължина, кой можеше да се досети, че го прави единствено поради своя древен навик да избягва фугите, та да не пречупи според поверието гръбнака на майка си?
— Добро утро, господин Бейкър — каза Итън и задържа метлата, за да не напраши изгладения шевнотен панталон на банкера.
— Добро утро, Итън. Наистина е прекрасно.
— Чудесно е — рече Итън. — Пролетта дойде, господин Бейкър. Мармотът пак позна.
— Точно така, точно така. — Господин Бейкър замълча за миг. — Отдавна се каня да си поговорим, Итън. За парите, които жена ти наследи от брат си — над пет хиляди, нали така беше?
— Шест и петстотин след плащането на данъците — уточни Итън.
— И тия пари така си и седят в банката. А трябва да се вложат в нещо. За това исках да си поговорим. Парите ти не трябва да са бездейни.
— С шест и петстотин не може да се направи кой знае колко, сър. Държим ги просто за черни дни, ако ни сполети някоя неприятност.
— Не съм привърженик на бездейните пари, Итън.
— Но те и така вършат работа… като чакат на разположение.
Тонът на банкера се вледени:
— Не те разбирам. — Интонацията му обаче го издаде, че много добре разбира и го смята за глупак, което създаде определена горчивина у Итън, а горчивината породи и лъжа.
Метлата описа изискана крива върху тротоара.
— Да ви кажа как стоят нещата, сър. Тези пари ще създадат на Мери определена сигурност, ако с мен се случи нещо.
— В такъв случай би било редно с част от тях да си направиш застраховка „живот“.
— Но става дума само за кратко време, сър. Тези пари са й завещани от брат й. Майка й е все още жива. И може да е на тоя свят още сума ти години.
— Разбирам те. Старите хора могат да са в тежест.
— А могат и да стискат парите си. — Докато произнасяше тази лъжа, Итън хвърли поглед към лицето на господин Бейкър и видя как вратът на банкера се зачерви под яката. — Искам да ме разберете правилно, господине: ако инвестирам парите на Мери, може да ги изгубя по същия начин, по който изгубих моите и по който баща ми затри състоянието си.
— Минало свършено, Итън… Минало свършено. Знам, че си се опарил. Но времената се менят, появяват се все повече нови възможности.
— И аз имах възможност, господин Бейкър — повече възможност, отколкото благоразумие. Не забравяйте, че след войната този магазин беше мой. И че ми се наложи да продам почти половин квартал — последния остатък от търговските ни имоти — за да го зареждам със стока.
— Много добре знам, Итън. Та нали аз съм ти банкерът. Познавам бизнеса ти не по-зле, отколкото докторът ти знае пулса.
— Убеден съм. И помните, че едва не банкрутирах за по-малко от две години. И че се наложи да продам всичко освен дома си, за да изплатя дълговете си.
— Но вината не е единствено твоя. Току-що демобилизиран, без капка опит в бизнеса. И не забравяй, че ти направо налетя на депресията, само дето тогава й викахме рецесия. А тя завлече и доста по-печени бизнесмени от теб.
Читать дальше