Джоузеф Конрад - Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Във всеки от броевете си международното списание „Конрадиана“, което излиза в университета на щата Тексас, печата текуща библиография за Конрад. Във всеки брой списъкът заема няколко страници, съдържа десетки заглавия на разнообразни по размер и характер трудове, излизащи на много езици по света. В Англия е организирано Конрадовско общество и се провеждат ежегодни конференции, които на свой ред събират представители от много страни. В Полската народна република Конрад също се изследва и издава широко. В основата си това е исторически обективен процес, който потвърждава значението на писателя.

Но някъде Конрад е и просто на мода. Наблюдаваме конрадовски бум, който сега е в разгара си. Причините за бума? Те са същите, които предизвикват и сериозния интерес към писателя, причините са същите, но последствията са различни. Същите онези качества на Конрад, които му гарантират статуса на класик с подчертано съвременно значение, се използват от колекционерския бизнес, експлоатират се като „суровина за критическата промишленост“. Действително в много отношения Конрад се оказва „първи“ и сред така наречените „трудни художници“, трудни — за читателите. Между другото един от изследователите на Конрад казва точно така: „Той служи като материал за измислено-изтънчени тълкувания, толкова характерни за значителна част от съвременното литературознание.“

Никой не спори за това, че Конрад е значително и сложно явление. Но въпросът е къде да се търси сложността на Конрад. Това изобщо е един от най-острите въпроси днес и за писателите, и за критиците, и за читателите. По израза на един английски литературовед „ние някак привикнахме, че значителното произведение на изкуството непременно трябва да бъде сложно“. Този навик, създаден от убеждението — „сложен е съвременният свят, сложно е и съвременното изкуство“, води много често към объркване на чисто конструктивните усложнения с действителната сложност на съдържанието. При това тъкмо Конрад като „първи“ се приема за отправна точка. Действително понякога той е труден за читателите до невъзможност, а критиците тъкмо на тези страници намират за себе си особено „сериозен“ и „сложен“ материал за анализ. И така сложните на пръв поглед конструкции се поддават на лесно разсичане. Книгите на Конрад буквално шумолят, сваляйки от себе си слой след слой, подредени така удобно, сякаш са били подготвени от самия писател за бъдещия анализ. А между другото у Конрад има „прости“ книги, сравнително „прости“ като същия този „Тайфун“, но заедно с това най-сложни по мисъл.

Конрад действително е един от първите и забележителни примери в литературата на нашия век за това, как писателят прави невъзможното, натоварвайки се с неимоверно сложни творчески задачи, и подобно на собствените си герои, рискува да претърпи „поражение“, творчески Вярно, че някоя несполука може да се окаже по-интересна от сполуката, но точно защото Конрад е класик, „първи“, образцов майстор, е важно да се ориентираме в неговите истински сполуки и несполуки — в името на литературата, която така или иначе се равнява по „първите“.

Като се вглежда в Конрад, като чете книгите му и мисли за неговата съдба, потомството е длъжно да се отнесе с нужното уважение към основните принципи, на които е бил верен този човек. „И той не прави опит да се отклони от истината, ужасната истина“ — се казва за един от героите му. Ето защо, за да оценим мъжеството на Конрад, трябва да си дадем сметка: истината е още по-ужасна за този човек, защото е истина за него самия. И той гледа тази истина право в очите. Такъв е Конрад.

Дмитрий Урнов

Белият човек, облегнал се с две ръце върху покрива на малката кабина на кърмата на лодката, каза на кормчията:

— Ще нощуваме при Арсат. Стана късно.

Малаецът издаде само някакъв ръмжащ звук, без да отмести втренчения си взор от реката. Белият човек опря брадичка на скръстените си ръце и се загледа в дирята зад лодката. В края на правата ивица гора, прорязвана от блестящата повърхност на реката, се появи слънцето, ослепително и без нито едно облаче край него, докосна водата, която заблестя, озарена от лъчите му, като метална лента. Гората, потънала в мрак и покой, се извисяваше неподвижна и безмълвна от двете страни на широкия воден поток. В подножието на исполински дървета, от калта на речния бряг, се издигаха безстволи палми нипа, сънливо провесили грамадните си и тежки листа над вихрите на кафявите водовъртежи. Неподвижният въздух сякаш беше обрекъл на застой всяко дърво, всеки лист, всяко клонче, всеки филиз на пълзящите растения, всяко листенце на най-миниатюрните цветчета и тази статичност изглеждаше абсолютна и вечна. Нищо не се движеше по реката освен осемте гребла, които проблясваха равномерно във въздуха, за да се потопят отново с един-единствен плясък; кормчията замахваше с греблото ту наляво, ту надясно, периодично и рязко, като описваше с него бляскави полукръгове над главата си. Носът на лодката пореше водата и тя приглушено се пенеше от двете й страни. Кануто на белия човек, поело нагоре по течението и нарушаващо за миг с появата си спокойствието на тези места, като че ли прекосяваше границите на една земя, в която окончателно и безвъзвратно беше забравен дори и самият спомен за някакво движение.