Джоузеф Конрад - Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

С широко отворени очи белият човек гледаше в тъмнината пред себе си. Страхът и магията, внушението и чудото на смъртта — на близката, неизбежна, незрима смърт — притъпяваха жизнеността на натурата му и събуждаха неговите най-смътни и съкровени мисли. Вечното подозрение спрямо злото, разяждащото съмнение, което се спотайва в душите ни, се вливаше в неподвижността около него, неподвижност дълбока и безразлична, и й придаваше страховит и мерзък вид, сякаш това бе хладнокръвна и непроницаема маска на неоправданото насилие. В този негов мимолетен и дълбок душевен смут земята, обгърната от меката звездна светлина, се превърна в преизподня на нечовешки стремления, в бойно поле на демони ужасни и чудовищни, величави или низки, протегнали жадни ръце към беззащитните ни души. Едно неспокойно и тайнствено място на неутолими копнежи и страхове.

Печален шепот се разнесе в нощта; шепот обезпокоителен и навяващ тъга, сякаш усоите на околната гора се бяха опитали да му нашепнат мъдростта на своето необятно и величествено безразличие. Звуци, колебливи и безплътни, се понесоха около него и бавно приеха формата на слова; постепенно се подредиха в поток от изречения, които се лееха тихо и монотонно. Той се раздвижи като внезапно разбудил се човек и се намести по-удобно. Арсат, неподвижен и потънал в сянка, навел глава под звездното небе, говореше тихо, с унесен глас:

— А кому може човек да излее мъката си, ако не на приятел? Мъжът трябва да говори за война и любов. Ти, Туан, знаеш какво е война и си ме виждал във време на опасност да диря смъртта така, както други хора се борят за живота си! Написаното може да се изгуби; лъжата може да се напише; но това, което окото е видяло, е истина и остава в паметта!

— Помня — каза тихо белият човек.

Арсат продължи с жал в гласа:

— Затова ще ти говоря за любовта. Ще говоря в нощта. Ще говоря, преди да са си отишли нощта и любовта — и денят да види мъката, легнала на помръкналия ми лик, на изпепеленото ми сърце.

Кратка и едва чута въздишка отбеляза една почти недоловима пауза, а после думите потекоха отново, без нито едно движение, без нито един жест.

— След като времето на опасности и войни премина и ти напусна родината ми, за да следваш пътя на желанията си, които ние, островитяните, не разбираме, аз и моят брат отново станахме това, което бяхме и преди — оръженосци на владетеля. Ти знаеш, че сме от род, който е властвувал, и на нас прилягаше повече, отколкото на други, да окичим дясното си рамо със символа на могъществото. В дни на благоденствие си Дендринг бе благосклонен към нас, както ние в дни на опасност му доказвахме, че може да разчита на смелостта ни. Тогава цареше мир. Беше време за лов на елени и бой с петли; време за безгрижни разговори и лекомислени препирни между мъже, чиито стомаси са пълни, а оръжията — ръждясали. Но пък оризът растеше под спокойния поглед на сеячите, а търговците идваха и си отиваха — заминаваха гладни и се връщаха сити към реката на мирния живот. Те носеха и новини. Носеха вести, в които имаше примесени и истина, и лъжа, така че никой не знаеше кога да се радва и кога да тъжи. От търговците научавахме и за теб. Бяха те виждали и тук, и там. Вестите за теб ми носеха радост, защото помнех бурните времена, както помнех добре и теб, туан. Но дойде мигът, когато престанах да мисля за нещата от миналото, защото взорът ми беше отправен към тази, която сега умира тук, в моя дом.

Той спря, за да възкликне шепнешком, но прочувствено: „О, мара бахия! О, беда!“ След това продължи с малко по-висок глас:

— Човек няма по-голям враг и по-добър приятел от собствения си брат, туан, защото брат брата познава, а силата на доброто и злото се корени в познанието. Аз обичах брат си. Отидох при него и му казах, че пред, очите ми има само един лик, че слухът ми долавя само един глас. Той ме посъветва: „Разкрий сърцето си, за да разбере тя чувствата ти и чакай. Търпението е мъдрост. Инчи Мида може да умре или нашият владетел да забрави що е страх от жена!“… Аз чаках!… Ти помниш жената със забуленото лице, туан, и страха на нашия владетел от ума и нрава й. Щом тя желаеше своя слуга, какво можех да направя? Но подхранвах жаждата на сърцето си с бегли погледи и прокраднали се слова. През деня скитах по пътеката към баните, а когато слънцето се скриеше зад гората, се промъквах до оградата от жасминови храсти на женския двор. Без да се виждаме, разменяхме слова през уханието на цветята, през воала от листа, през стръковете висока трева, които се възправяха пред устните ни; така голямо беше нашето благоразумие, така тих беше шепотът на огромния ни копнеж. Времето летеше бързо… жените започнаха да си шушукат, а неприятелите ни бяха нащрек; брат ми помръкна, а аз започнах да мисля за убийство и жестока смърт… Ние сме синове на народ, който също като вас, белите, си взема това, което желае. Идва време, когато човек трябва да забрави що е вярност и почит. На властвуващите са дадени могъщество и сила, а любовта и смелостта са дадени на всички. Брат ми отсече: „Ще я отвлечеш. Ние сме двама, обединени в едно.“ А аз му отговорих: „Нека това стане по-скоро, защото вече не ме топли слънцето, щом като не огрява и нея.“ Нашият миг дойде, когато владетелят, придружен от велможите си, отиде да лови риба на светлината на факли в устието на реката. Броят на лодките беше над сто и там, на белия пясък, между водата и гората бяха построени колиби от листа за раджите. Димът от огньовете за готвене беше като синкава привечерна дрезгавина и в него отекваха множество радостни гласове. Докато приготвяха лодките за риболова, моят брат дойде при мен и рече: „Тази нощ!“ Прегледах оръжието си и щом настъпи уреченото време, нашето кану зае мястото си в кръга на лодките с факлите. Водата блестеше от светлини, но отвъд лодките цареше тъмнина. Когато всички започнаха да викат и възбудата ги подлуди, ние се измъкнахме. Водата погълна огъня на факлите ни и ни отнесе до брега, потънал в мрак, осветяван само тук-там от мъждукащите въглени. Откъм колибите долиташе говорът на младите робини. Най-сетне намерихме едно усамотено и тихо място. Там зачакахме: Тя дойде, тичайки по брега, забързана и без да оставя следи — като лист, който вятърът отвява в морето. Брат ми рече сурово: „Вземи я и я отнеси в лодката.“ Вдигнах я на ръце. Тя се задъхваше. Сърцето й биеше до моите гърди. Казах й: „Ще те отведа от тези хора. Ти се притече на зова на сърцето ми и ръцете ми ще те отнесат в моята лодка против волята на големците.“ „Така трябва да бъде — рече брат ми. — Ние сме мъже, които вземат каквото пожелаят и могат смело да го отстояват. Дори трябваше да го направим посред бял ден.“ Аз казах: „Да тръгваме.“ Понеже тя щеше да бъде в моята лодка, замислих се за многобройните хора на нашия владетел. „Да. Да тръгваме — рече и брат ми. — Сега сме сами и лодката ще бъде нашият дом, а морето — нашето убежище.“ Брат ми не се качи веднага и аз го замолих да побързаме, защото помнех ударите на сърцето й до моите гърди и знаех, че двама мъже не могат да устоят на сто. Поехме, като гребяхме по течението и близо до брега; когато минахме край потока, където ловяха риба, силните викове бяха стихнали, но оттам се носеше шум от гласове, сякаш цял рояк мухи жужаха по пладне. Лодките се носеха, скупчени по няколко, сред червената светлина на факлите, чийто дим образуваше черен покрив над тях; всички оживено обсъждаха своето развлечение. Това бяха хора, които се перчеха, възхваляваха и осмиваха — хора, които можеха да бъдат наши приятели сутринта, но в онази нощ вече бяха наши врагове. Отминахме ги бързо. Вече нямахме приятели в родната земя. Моята избраница седеше в средата на кануто с покрито лице, тиха, както сега, невиждаща, както сега; не съжалявах за това, което оставях след себе си, защото ми стигаше да чувам дъха й до мен, както го чувам и сега.