Джоузеф Конрад - Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Той спря, ослуша се по посока на вратата, сетне поклати отрицателно глава и продължи:

— Брат ми искаше да им отправи предизвикателство — само един вик, — за да им извести, че сме похитители, родени на свобода, които имат доверие в оръжието си и необятното море. И аз отново в името на любовта го помолих да запази тишина. Та нали чувах дъха й близо до мен? Знаех, че съвсем скоро ще започнат да ни преследват. Брат ми ме обичаше. Той потопи греблото си без никакъв плясък. Само изрече: „Сега в теб има само половин мъж — другата половина е в тази жена. Аз мога да почакам. Когато отново станеш цял мъж, тогава ще се върнеш заедно с мен тук и ще се изправиш смело пред тях. Защото сме родени от една и съща майка.“ Не му отговорих. Цялата ми сила и воля бяха съсредоточени в ръцете ми, хванали здраво греблото — копнеех да бъда с нея на безопасно място, където да не могат да ме застигнат нито гневът на мъжете, нито злобата на жените. Любовта ми беше огромна и тя ми даваше сили да мисля, че ще намеря страна, където смъртта не съществува, стига само да успея да избягам от яростта на Инчи Мида и меча на нашия владетел. Гребяхме бързо, дишайки през зъби. Греблата ни се врязваха дълбоко в гладката повърхност на водата. Напуснахме реката и навлязохме в чисти ръкави сред плитчините. Заобиколихме тъмния бряг, заобиколихме и пясъчните наноси, където морето шепне на земята; белотата на пясъците се сливаше в една линия покрай лодката ни — така бързо се носеше тя по водата. Не говорехме. Само веднъж казах: „Спи, Диамелен, защото скоро ще ти трябват много сили.“ Дочух сладостния глас на моята любима, но не се обърнах. Слънцето изгря, а ние продължавахме да гребем. Пот се лееше от лицето ми като дъжд от облак. Стана светло и горещо. Не се обръщах назад, но знаех, че погледът на брат ми зад мен е вперен напред, защото лодката се движеше право като стрела, излетяла от сумпитан. Нямаше по-добър гребец и кормчия от моя брат. Много пъти бяхме печелили с това кану надбягвания, ала никога не бяхме напрягали силите си, както тогава — тогава, когато гребяхме заедно за последен път! Нямаше по-смел и по-силен мъж в страната ни от брат ми. Нямах сили да обърна глава назад и да го погледна, но с всеки миг дочувах, че свистенето на дъха му става все по-силно. Все още не беше отронил дума. Слънцето се беше издигнало високо. Горещината изгаряше гърба ми като огън. Ребрата ми щяха да се пръснат, но все не можех да поема достатъчно въздух в дробовете си. Инстинктивно извиках с последния си дъх: „Почивка!“… „Добре!“ — отвърна той; гласът му беше твърд. Беше силен мъж. И смел. Не знаеше що е страх или умора… Моят брат!

Шепот мощен и нежен, шепот всеобхващащ и лек; шепотът на потрепващи листа и раздвижили се клони пробягна през преплетените дебри на гората, над гладката, осеяна със звезди повърхност на лагуната и с внезапен плясък водата между коловете се удари в лепкавите греди. Вълна от топъл въздух обля лицата на двамата мъже и отмина с жаловит стон — дъх силен и краткотраен като неспокойна въздишка на потъналата в сън земя.

Арсат продължи с равен и нисък глас:

— Изкарахме кануто на белия пясък в малък залив, близо до дълга ивица земя, която сякаш ни преграждаше пътя — това беше продълговат, обрасъл с дървета нос, врязал се дълбоко в морето. Брат ми познаваше това място. Отвъд носа се намира устието на една река, а през джунглата води малка пътечка. Запалихме огън и сварихме ориз. След това легнахме да поспим на мекия пясък, в сянката на лодката, докато любимата ми наблюдаваше околността. Едва затворих очи и чух тревожния й вик. Скочих. Слънцето вече беше слязло наполовина над хоризонта, а на входа на залива се виждаше голяма лодка с много хора. Познахме я веднага — това беше една от лодките на нашия раджа. Хората в нея наблюдаваха брега и ни забелязаха. Удариха гонга и насочиха носа на лодката към залива. Почувствувах как сърцето ми изтръпва. Диамелен седеше на пясъка, закрила лице. Пътят към морето беше отрязан. Брат ми се изсмя. Той държеше в ръце пушката, която ти, туан, му беше дал, преди да отпътуваш, но барутът му беше много малко. Той заговори бързо: „Бягай с нея по пътеката. Аз ще ги задържа, тъй като те нямат огнестрелно оръжие, а да застанеш пред дулото на пушка, означава сигурна смърт за мнозина. Ти бягай с нея. От другата страна на тази гора има една рибарска хижа и кану. Като свърша барута си, ще ви последвам. Ще се държа, докато мога, защото тя е жена — нито може да бяга, нито да се бие, но държи сърцето ти в слабите си ръце.“ Той залегна зад кануто. Лодката приближаваше. Ние побягнахме и когато стъпихме на пътеката, чух изстрели. Брат ми стреляше — веднъж, два пъти — и биенето на гонга секна. Зад нас настъпи тишина. Носът е тесен. Преди да чуя третия изстрел на брат ми, видях брега от другата страна и устието на широка река. Пресякохме една тревиста поляна. Спуснахме се към водата. Зърнах ниска хижа над черната тиня и малко кану, вързано до нея. Чух още един изстрел зад себе си. Помислих си: „Това е последният му заряд.“ Втурнахме се към кануто; някакъв човек дотича откъм къщата, но аз скочих върху него и се затъркаляхме в тинята. Надигнах се, но той остана да лежи в краката ми. Не зная дали го убих. Аз и Диамелен бутнахме кануто във водата. Чух викове зад себе си и видях брат си да бяга през поляната. След него тичаха много хора. Грабнах любимата си на ръце, метнах я в лодката и веднага скочих вътре. Когато отново погледнах назад, видях, че брат ми е на земята. Той падаше, пак ставаше, но мъжете вече го заобикаляха. Брат ми извика: „Идвам!“ Преследвачите го застигаха. Аз гледах. Те бяха много. После погледнах към нея. Туан, аз отблъснах кануто от брега! Насочих го към дълбокото. Тя беше коленичила, забила поглед в мен, и аз извиках: „Хвани греблото си!“, докато потапях моето във водата. Туан, чух го да вика. Чух го да вика името ми на два пъти, чух и гласовете: „Удряй! Убий го!“ Не погледнах назад. Чух го отново да вика името ми, с ужасен глас, както когато животът напуска тялото ти заедно с последния ти вик — но не обърнах глава. Името ми!… Моят брат!… Три пъти извика той, но аз не се страхувах от живота. Не беше ли любимата ми с мен в кануто? Нима не можех с нея да намеря страна, където смъртта е забравена, където тя е непозната!