Джоузеф Конрад - Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Той приклекна на края на площадката и пое вързопа. След това лодката се отдалечи и като се изправи, белият мъж се озова лице в лице с Арсат, излязъл от колибата през ниската й врата. Домакинът беше млад, силен мъж, с широки гърди и мускулести ръце. Беше облечен само със саронг. На главата си нямаше нищо. В кроткия поглед на големите му очи се четеше тревога, но гласът и поведението му бяха сдържани, когато се обърна към госта, без да поздрави:

— Туан, носиш ли лекарства?

— Не — изненадано отвърна новодошлият. — Не. Защо? Да няма болест в дома ти?

— Влез и виж сам — отвърна Арсат по същия спокоен начин и влезе през малката врата. Белият човек остави вързопите си и го последва.

Сред здрача на жилището той забеляза върху бамбуковото легло фигурата на жена, легнала по гръб и завита с широк червен памучен чаршаф. Тя бе неподвижна като мъртвец; но големите й, широко отворени очи, блеснали в мрака, бяха вперени в гредите на тавана, неподвижни и невиждащи. Имаше треска и явно беше в безсъзнание. Страните й бяха леко хлътнали, устните — полуотворени, а на лицето беше изписан зловещ и неизменен израз — онзи вглъбен и замислен израз на човек в безсъзнание, който е обречен на смърт. Двамата мъже стояха над нея и я гледаха смълчано.

— Отдавна ли е болна? — попита пътешественикът.

— Не съм мигнал от пет нощи — бавно отвърна малаецът. — Отначало чуваше гласове от водата, които я зовели при себе си, и се мъчеше да се отскубне от ръцете ми. А днес от изгрев-слънце вече не чува нищо — дори мен не чува. Не вижда нищо. Не вижда и мен дори, мен!

Той помълча около минута, след което тихо попита:

— Туан, ще умре ли?

— Страхувам се, че да — каза белият човек с тъга в гласа.

С Арсат се бяха срещнали отдавна, в една далечна страна, по време на беди и опасности, когато всяка приятелски протегната ръка бе добре дошла. И откакто малайският му приятел беше дошъл съвсем неочаквано да живее в тази колиба сред лагуната с една непозната жена, той беше нощувал тук много пъти по време на пътуванията си нагоре и надолу по реката. Обичаше този човек, който умееше да бъде предан и да се бие смело рамо до рамо с белия си приятел. Обичаше го — може би не толкова, колкото човек обича любимото си куче, но достатъчно, за да му помага и да не задава въпроси, да си спомня понякога, унесен в собствените си мисли, за самотния мъж и дългокосата жена с решително лице и тържествуващ поглед, които живееха заедно, скрити от гората, сами и навяващи боязън у другите.

Белият човек излезе от колибата точно когато бързите и прокрадващи се сенки потушаваха огромния пожар на залеза; те се надигаха недоловимо над върхарите на дърветата, заливаха небето и се сипеха като водни струи, за да угасят алената жар на реещите се облаци и червеното зарево на отмиращия ден. Няколко мига след това звездите изплаваха над непрозрачния мрак на земята и голямата лагуна, внезапно оживяла с отраженията на светлините, заприлича на овален къс нощно небе, захвърлен сред безнадеждната и бездънна нощ на този пустинен свят. Белият човек вечеря с храната от кошницата и като взе няколко от разпилените по площадката съчки, стъкна малък огън — не толкова, за да се сгрее, колкото заради дима, който щеше да прогони комарите. Загърна се с одеялата, опря гръб о тръстиковата стена на къщата и запуши, унесен в мисли.

Арсат доближи безшумно през вратата и приклекна до огъня. Белият човек прибра изпънатите си нозе.

— Диша — каза тихо Арсат в отговор на очаквания въпрос. — Диша и сякаш цялата е пламнала в огън. Не говори, не чува — само гори!

Той спря за момент, след което попита с тих, примирен глас:

— Туан… ще умре ли?

Белият човек присви неловко рамене и отвърна колебливо:

— Ако съдбата й е отредила така.

— Не, туан — каза спокойно Арсат. — Ако така е отредила моята съдба. Аз чувам, виждам, чакам. Спомням си… Туан, ти помниш ли старото време? Помниш ли брат ми?

— Да — отвърна белият човек.

Внезапно малаецът стана и влезе вътре. Другият, все още седнал отвън, дочу гласа му откъм колибата. Арсат говореше високо:

— Чуваш ли ме? Говори!

Дълбока тишина последва думите му.

— О, Диамелен! — извика внезапно той.

След този вик се чу дълбока въздишка. Арсат излезе и отново се отпусна на старото си място.

Те седяха смълчано край огъня. В къщата цареше пълна тишина, тихо беше и наоколо; само гласовете на лодкарите се носеха откъм далечния край на лагуната и отекваха отчетливо над спокойната повърхност на водата. Огънят при носа на лодката мъждукаше в далечината с неясно очертания си червен пламък. След малко пламъкът изчезна. Гласовете секнаха. Земята и водата притихнаха в дълбок и непробуден сън. Сякаш нищо друго не съществуваше освен блясъка на звездите, вечен и безполезен, прокрадващ се през черната неподвижност на нощта.