Джоузеф Конрад - Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Виж тези двама идиоти. Трябва да са се побъркали у дома, за да ми пращат такива екземпляри. Заръчах им да засадят зеленчукова градина, да построят нови складове и ограда и да направят малък кей за акостиране. Обзалагам се, че няма да направят нищо! Те нямат представа как да започнат. Винаги съм считал станцията на тази река за абсолютно безполезна, а пък тези двамата съвсем й прилягат!

— Животът в станцията ще ги закали — каза опитният стар служител с кротка усмивка.

— Във всеки случай се отървах от тях за шест месеца — отвърна директорът.

Двамата мъже проследиха с поглед парахода до завоя, а след това се спуснаха, хванати за ръце, по склона към станцията. Бяха прекарали много малко време в тази необятна и мрачна страна, а и до този момент винаги в компанията на други бели хора, под надзора и грижите на началниците си. И сега, неспособни да усетят неуловимото за тях влияние на заобикалящата ги природа, внезапно останали лице в лице с този див свят, се почувствуваха безпомощни и много самотни; този див свят, който им ставаше все по-чужд и неразбираем с кипящия в него живот, с чиито загадъчни форми те имаха първите си срещи. Новите служители на компанията бяха две съвсем незначителни и неспособни личности, чието съществуване бе възможно единствено с помощта на висшата организираност на цивилизованата тълпа. Много малко хора съзнават, че техният живот, дълбоката същност на характера им, способностите и дързостта им са израз на тяхното самовнушение в условията на сигурност на средата, в която живеят. Смелостта, спокойствието, увереността; чувствата и принципите; всяка голяма или скромна мисъл принадлежи не на отделната личност, а на тълпата, тази тълпа, която сляпо вярва в непоклатимата мощ на своите институции и морални устои, в силата на своята полиция и своето мнение. Но допирът с дивото в неговия чист и суров вид, с примитивната природа и примитивния човек всява внезапен и дълбок смут в душата. Към усещането, че си единствен представител от своя вид, към ясното съзнание за самотата на собствените си мисли и чувства, към отрицанието на обичайното, вдъхващо сигурност, се прибавя утвърждаването на необикновеното, което носи опасност, усещането за неща неясни, неподдаващи се на контрол и отблъскващи, чиято обезпокояваща намеса възбужда въображението и поставя на изпитание цивилизованата нервна система както на глупавите, така и на мъдрите.

Кайер и Карлие вървяха ръка за ръка, като се притискаха един в друг, подобно на деца в тъмното; изпитваха онова не съвсем неприятно усещане за опасност, което човек е склонен да приема повече, като плод на въображението си. И двамата се стараеха да разговарят с фамилиарен тон.

— Станцията ни е чудесно разположена, нали? — каза единият.

Другият се съгласи ентусиазирано, като се впусна в подробна възхвала на прелестите на станцията. Малко след това минаха край гроба.

— Бедният човечец — каза Кайер.

— Треската го е уморила, нали? — промърмори Карлие, като се спря.

— Ами да — отвърна с нотка на възмущение в гласа си Кайер. — Разбрах, че той съвсем неразумно се е излагал на слънце. Всички твърдят, че климатът тук съвсем не е по-лош от нашия, стига човек да не прекалява със слънцето. Чуваш ли, Карлие? Аз съм началникът тук и ти забранявам да се показваш на слънце!

Опитът му да се възползва от правата си беше мним, но той влагаше съвсем сериозен смисъл в думите си. Мисълта, че може би ще се наложи да погребе Карлие и да остане сам, го накара да потръпне вътрешно. Изведнъж той почувствува, че този Карлие е много по-скъп за него тук, в сърцето на Африка, отколкото един роден брат, където и да е другаде. Карлие в тон с шегата отдаде чест по военному и отвърна отсечено:

— На вашите заповеди, господине!

След това избухна в смях, тупна Кайер по рамото и извика:

— Ще я караме по-леко тук! Няма да се напрягаме много и ще събираме слоновата кост, която диваците ще носят. Това място също си има своите добри страни, нали?

И двамата се изсмяха на висок глас, докато Карлие си мислеше: „Този нещастник Кайер толкова е дебел и болнав. Ще бъде ужасно, ако се наложи да го погребвам тук. Достоен е за уважение…“

Още преди да стигнат верандата на своя дом, те вече се обръщаха един към друг с „драги приятелю“.

През първия ден проявиха голяма активност, като се щураха насам-натам, грабнали чукове, пирони и червена басма. Поставиха пердета и придадоха на дома си по-уютен и приветлив вид — бяха изпълнени с желанието да направят новия си живот тук удобен и приятен. За тях това беше непосилна задача. За да се заеме успешно дори с чисто материалните житейски проблеми, човек трябва да притежава по-силно присъствие на духа и повече кураж, отколкото си въобразяват обикновено хората. Едва ли можеше да се намерят други две същества, по-неподготвени за подобна борба. Обществото, не поради някаква особена проява на нежност, а по силата на странните си закони, се беше погрижило да не натовари тези двама мъже с бремето да мислят самостоятелно, да проявяват инициатива, да посрещат без страх нещата извън рутината на ежедневието; обществото им беше забранило да притежават подобни способности, и то под заплахата от смъртно наказание. Можеха да оцелеят само при условие, че се превърнат в машини. И сега, освободени от опеката на хора с писалки на ушите или със златни ширити по ръкавите, те се чувствуваха като онези доживотни затворници, които, напуснали килиите си след дълги години затвор, не знаят какво да правят със свободата си. Те не знаеха как да използват уменията си, тъй като и двамата, лишени от всякакъв опит, не бяха в състояние да мислят самостоятелно.