Джоузеф Конрад - Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Подобни доходоносни посещения бяха рядкост. В продължение на цели дни двамата пионери на търговията и прогреса наблюдаваха празния си двор в потрепващата мараня на сипещата се слънчева жар. В подножието на високия бряг реката тихо и спокойно влачеше блесналите си води. По пясъчните острови насред течението хипопотами и алигатори, налягали един до друг, се припичаха на слънце. Огромни гори, ширнали се във всички посоки и притиснали малкото разчистено пространство на търговската станция, спотайваха в дебрите си съдбоносните форми на своя фантастичен живот и се извисяваха в дълбоката тишина на безмълвното си величие. Двамата не разбираха нищо и не се интересуваха от нищо освен от отминаването на дните, които ги деляха от завръщането на парахода. Техният предшественик беше оставил няколко изпокъсани книги. Започнаха да четат тези овехтели романи и тъй като никога преди не се бяха занимавали с подобна дейност, новото им занимание събуди в тях жив интерес. За известно време дългите им дни бяха изпълнени с безконечни и безсъдържателни дискусии за сюжетите и героите. В сърцето на Африка те се запознаха с Ришельо и Д’Артанян, Ястребовия поглед и дядо Горио и с още много други. Всички тези литературни герои станаха обект на одумване, сякаш бяха истински техни познати. Отхвърляха добродетелите им, подлагаха на съмнение мотивите им, омаловажаваха успехите им, възмущаваха се от двуличието им или пък се съмняваха в смелостта им. Описанията на престъпления ги изпълваха с възмущение, докато по-лиричните пасажи ги трогваха дълбоко. Карлие се покашляше и казваше със суров войнишки глас:

— Какви врели-некипели!

Кайер, с плувнали в сълзи очи, с треперещи бузи, потриваше плешивото си теме и заявяваше:

— Това е прекрасна книга. А пък аз нямах и представа, че са съществували такива умни хора по света.

Намериха и няколко стари вестника от родината си. В един от тях пишеше за това, което вестникът беше благоволил да нарече „Нашата колониална експанзия“. Тонът на написаното беше приповдигнат и ентусиазиран. Там се говореше надълго и нашироко за правата и задълженията на цивилизования свят, за свещения характер на процеса на цивилизация, като се възхваляваха заслугите на тези, които всеотдайно проправяха пътя на светлината, вярата и търговията към по-мрачните краища на света. Карлие и Кайер четяха, чудеха се и в крайна сметка започнаха да гледат на себе си с по-добро око. Една вечер Карлие махна с ръка наоколо и каза:

— След сто години тук може би ще има град. Кейове, складове, казарми и… кафенета с билярд. Цивилизация, приятелю мой, добродетели — изобщо всичко. И тогава хората ще четат, че две добри души, Кайер и Карлие, са били първите цивилизовани хора, които са живели на това място.

Кайер кимна утвърдително:

— Да, подобни мисли карат човек да се чувствува по-леко.

Те като че ли бяха забравили за мъртвия си предшественик, но в една ранна утрин Карлие излезе навън и заби кръста здраво в земята.

— Завиваше ми се свят, когато минавах оттам — обясни той на Кайер, когато закусваха. — Толкова беше наклонен на една страна, че просто ми се завиваше свят. Затова го изправих и го забих здраво. Съвсем здраво. Увиснах с две ръце на него. Сега няма да помръдне. Хубава работа свърших.

От време на време идеше да ги навести Гобила. Той беше вождът на съседните села. Беше побелял дивак, слаб и черен, с парче бяло платно, опасано около бедрата му, а на раменете си беше преметнал омърсена кожа от пантера. Когато ходеше, мършавите му нозе правеха дълги крачки, а в ръце размахваше жезъл, дълъг колкото самия него; щом влезеше в общата стая на станцията, приклякваше вляво от вратата. Оставаше там и наблюдаваше Кайер, като по някое време започваше да държи реч, абсолютно неразбираема за неговия слушател. Понякога Кайер, без да прекъсва заниманията си, подхвърляше с добродушен тон:

— Как си, приятелю? — при което и двамата се усмихваха любезно един на друг.

Кайер и Карлие изпитваха някаква симпатия към този стар и непонятен човечец и го бяха нарекли Татко Гобила. Имаше нещо бащинско в отношението на Гобила, който, изглежда, питаеше любов към всички бели хора. На него му се струваше, че те до един са много млади и че си приличат като две капки вода (освен по ръст), като беше убеден, че те всички са братя и надарени с безсмъртие. Смъртта на художника, който беше първият бял човек, влязъл в по-близък допир с него, не разколеба вярата му в това, защото Гобила бе напълно сигурен, че белият чужденец само се преструва на мъртъв и че е влязъл в гроба нарочно, по силата на някакво свое тайнствено намерение, за което беше безсмислено да се разпитва. Може би това беше пътят към дома му? Във всеки случай тези двама тук бяха негови братя и той прехвърли върху тях странната си обич. В известно отношение двамата бели споделяха неговите чувства. Карлие често го потупваше по гърба и не без удоволствие палеше клечки кибрит за радост на Гобила. Кайер пък с готовност му даваше да си смръкне от шишенцето с амоняк. Накратко казано, те се държаха с него точно така, както и другият бял човек, който се беше скрил в една дупка в земята. Двамата бели не излизаха от ума на Гобила. Може би те бяха едно и също същество с другия, или поне единият от тях. Той не можеше да намери отговора на този тайнствен въпрос, но винаги беше дружелюбно настроен. В резултат на тази дружба всяка сутрин жените от селото на Гобила се промъкваха в редица по една сред тръстиките и носеха в станцията птици и сладки картофи, палмово вино, а понякога и цяла коза. Компанията никога не осигуряваше станцията с достатъчно количество провизии и агентите се нуждаеха от тези местни доставки, за да преживяват. Получаваха ги в резултат на добрата воля на Гобила и живееха добре. От време на време единият от тях пламваше в треска, а другият се грижеше за него с трогателно внимание. Не обръщаха голямо внимание на това. Подобни пристъпи водеха до отслабване и им придаваха измъчен вид. Очите на Карлие хлътнаха и той стана раздразнителен. Лицето на Кайер се източи, кожата му се отпусна, а видът му се влошаваше още повече от куполообразния корем. Но тъй като бяха постоянно заедно, те не забелязваха промените, които постепенно настъпваха у тях — промени физически и душевни.