Джоузеф Конрад - Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Би трябвало… Въпреки всичко известността на Конрад си остава доста ограничена, както и преди, това е „успех сред познавачите“, само че тези познавачи стават все повече. Истинското признание, което определя особеното място на Джоузеф Конрад в литературата, идва при него едва през втората половина на нашия век, когато става ясно, че вълните и бурите, които връхлетяват неговите непоколебими капитани, се родеят с най-острите проблеми на времето.

За да стане ясна позицията на Конрад, ще приведем няколко кратки цитата, но преди това нека чуем Бертран Ръсел. Известният английски философ, познавал лично Конрад, казва за него: „Конрад си представя цивилизования, нравствения в една или друга степен живот като опасна пътека, минаваща по тънък слой току-що изстинала лава, която всеки момент може отново да закипи и бездната да погълне непредпазливия.“ Кратка, но вярна характеристика. Мирогледът на Конрад се гради върху неговия жизнен опит, който обхваща времето на границата между двата века и опасва земното кълбо от Бердичев до Банкок. Още от детските си години той научава що е самодържавие, царизъм и, от друга страна, що е безразсъден политически авантюризъм, с който, уви, се отличават баща му и някои негови съмишленици 3 3 Отношението на Конрад към съмишлениците на неговия баща до голяма степен съвпада с характеристиката на полските борци, която Херцен дава в „Минало и размисли“: борци-герои, борци-мъченици, но и „ограничени печални безумци“, които „смесват с официална Русия“ всеки русин. Херцен и Аполониус Коженьовски не са се срещали, но имат много общи познати. ; не от втора ръка научава що е империализъм и колониализъм по времето, когато мнозина още мислят, че това е „преден пост на прогреса“ (така се и нарича и един от най-силните разкази на Конрад); той вижда продажността и корупцията на всички равнища, включително до „най-цивилизованото“. Конрад вижда и друго — проявите на чест и мъжество, вижда ги също на всички равнища, започвайки от онези украински селяни, които изпращат майка му в последния й път. Той вижда колко скъпо се плаща това мъжество и какво в крайна сметка ти струва способността да се задържиш на тясната пътека на честта. Разбира се, има и много неща, които той не вижда и даже не иска да види, включително и в борбата за същата тази човешка чест, и въпреки всичко видяното и запечатаното от него е сериозен и суров урок.

Сега да дадем думата на Конрад. В зората на нашия век той пише: „Когато се разлети на парчета последният акведукт, когато се разбие на земята последният самолет и последната тревичка изчезне от умиращата земя, дори и тогава човекът, непобедим, защото е научен да се съпротивлява на нещастията и болката, ще устреми неукротимата светлина на очите си към заревото на помръкващото слънце“ (1905). Не ви ли се струва, че подобно нещо вече сме чели някъде? Да, разбира се, цялата западна литература на нашия век, като се започне с „Жажда за живот“ на Джек Лондон и се свърши със „Старецът и морето“ на Хемингуей, която разказва за човешката издръжливост пред лицето на немислими обстоятелства, е своего рода ехо на тези думи на Конрад, по-точно на тази идея, заложена в творчеството му. Погледнете датата — Конрад говори за „последния самолет“ само две години след като първият крилат апарат се е откъснал от земята. Да, Конрад твърде рано, сякаш пророчески усеща, че настъпва времето, което ще попска от човешкия род изключителна, непозната дотогава в историята издръжливост.

Твърдост, издръжливост, вяра в своя дълг — такова е кредото на Конрад. „Всяка крачка е постъпка — пише той, — за нея неизбежно се налага да отговаряш и напразни са сълзите, скърцането със зъби и съжалението на слабите, когато идва времето да се окажат лице в лице с последствията от своите собствени действия.“

А пред кого или пред какво човек е длъжен да изпитва това особено чувство на дълг? Явно пред самия себе си, пред своето звание на човек. Налага се да се каже „явно“, тъй като Конрад не отговаря пряко на този твърде сложен въпрос. Но той неведнъж описва изпълнението на дълга. „Не мога да допусна безредие на кораба, даже ако той отива към дъното“ — казва капитан Макхуър от повестта „Тайфун“.

И още един откъс:

„Той правеше отчаяни усилия, от които очите му сякаш щяха да излязат от орбитите си. Той вече нищо не виждаше и задъхвайки се, хлипайки, напрягаше всичките си сили, за да изпълзи от калта. Накрая почувствува, че пълзи по бряг… Около минута лежа неподвижно, после стана, целият в кал от главата до петите, и си помисли, че е сам, съвсем сам. Стотици мили го отделят от хората, сред които е живял, и като подгонен звяр няма от кого да чака помощ, съчувствие, жалост.“