Джоузеф Конрад - Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Един от първите му читатели е Голсуърти. Съвсем случайно той се оказва негов пътник. В пристанище Аделаида Голсуърти се прехвърля на английския търговски кораб, който държи курс към Лондон. Прехвърля се, защото парите му свършват и не може да продължи по-нататък замисленото пътешествие към остров Самоа при Стивънсън. Конрад е първи помощник на кораба и моли Голсуърти да прочете ръкописа му. Така, като не достига целта на пътешествието си, „живият класик“ на английската литература Голсуърти открива друг класик, бъдещ, все още не само непризнат, но и съмняващ се в творческите си сили. По-късно Голсуърти великодушно се отказва от честта да се смята за „кръстник“ на Конрад в литературата. Какъв „кръстник“ му е той! Самият Голсуърти по това време току-що започва литературния си път, а прочетеният от него ръкопис свидетелствува за това, че авторът вече не се нуждае от напътствия.

Този ръкопис, пътешествувал по-късно до Украйна, е представен по препоръка на Голсуърти на един издател, чийто консултант е Едуард Гарнет, един от фамилията Гарнет, направила много не само за английската литература, но и за пропагандата на руската литература в Англия. Гарнет е много заинтересован от този автор със „славянска душа“, който при това пише на английски. Ръкописът затвърдява този интерес и в живота на Конрад се извършва последният, може би най-решителен поврат — той, както се казва, слиза от кораба и става писател.

Да бъдеш писател значи не само да твориш, но и да живееш от литературен труд. Конрад поема голям риск. Напускайки морската служба с диплом на капитан, проплавал двадесет години на деветнадесет кораба, обиколил всички морета и континенти, той, наближаващ вече четиридесетте, се пуска като новак в плаване по коварното море от мастило. И при това не сам, ако се има предвид, че той ще разчита на литературата и като на средство за съществуване. Скоро след излизането на първата му книга Конрад се оженва, раждат му се двама сина…

Запазен е отчетът за една експертиза, направена от английското морско ведомство — анкета сред капитаните за условията на работа на корабите. Един от въпросите е колко трябва да са хората на кораба. Капитан Коженьовски отговаря, че всичко зависи от това, какви са хората. Ето такъв е човекът, който от този момент ще бъде писателят Джоузеф Конрад.

Литературният вятър, малко или много, надува платната му. Сред английските читатели интересът към далечните пътешествия е голям. От времето на „Робинзон Крузо“ англичаните четат за морето като за източника на своята слава и могъщество. Морето примамва мнозина като съдба, която обещава голяма сполука. Да се отправиш на далечно плаване и да се върнеш „друг човек“, тоест с претъпкана кесия — такава е разпространената житейска формула. И всеки английски „морски“ роман така или иначе я следва. А много от читателите нямат и намерение да пътешествуват, но обичат да четат за неща, които не са виждали и може би никога няма да видят. На картата, както и преди, си остават, ако не бели петна, то във всеки случай много места, за които почти нищо не се знае. По тези причини първата повест на Конрад, „Имението на Олмейър“, същата, която пътешествува с него от Руан през Аделаида и Казимировка до Лондон, предизвиква определен интерес, защото (така пише в една рецензия) „още никой от писателите не беше си присвоявал Борнео“. А действието на тази книга се развива тъкмо там, на най-големия от островите в Малайския архипелаг.

Големият успех обаче не идва. Не се радват на голям успех и следващите произведения на Конрад, най-добрите — „Негърът от Нарцис “, „Разкази за неспокойствието“, „Господарят Джим“, „Тайфун“, а когато се появява романът „Ностромо“, в една рецензия се отбелязва: „Четейки тази книга, на места ние преставаме да разбираме къде се намираме и за какво става дума.“ Нека не се перчим пред читателите — негови съвременници, с това, че всичко ни е ясно. Ние чудесно знаем, че Конрад е класик, а за тях това е било ново, непознато име, така че по-добре да се опитаме да ги разберем.

„За какво става дума“… Точно това е въпросът! Конрад влиза в литературата като „морски“ писател по всички външни признаци, но в същото време говори и за нещо друго, не просто за морето и това дезориентира широката читателска публика. Писателите Хенри Джеймс, Киплинг, Уелс, Стивън Крейн и, разбира се, Голсуърти духовно поддържат Конрад, но това тясно професионално признание не е достатъчно, макар и само от практическа гледна точка. Първите двадесет години от литературната си кариера Конрад живее фактически в дългове, благодарение на издателския си агент Дж. Б. Пинкър. Трябва да си припомним това име, защото, ако го нямаше Пинкър, не се знае дали Конрад би останал писател… Разбира се, като всеки делови човек Пинкър не действува безкористно, той рискува, но вярва в бъдещето, вярва в Конрад и както сега разбираме, в крайна сметка не се излъгва.