Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Спокойствието му, успя да разкъса стената около нея и да я пробуди. Тя отвори уста, за да му отговори, но думите просто не излизаха. Извърна се от него и се загледа, с все така отворена уста и разширени очи, в спретнатата си малка стая. Погледът й обходи кухнята, леглото й, аквариумите, пълни с живот. Всичко сякаш си беше на мястото, както преди минути, но нищо не беше същото и никога нямаше да бъде. Майка й беше мъртва. Никога вече нямаше да види лицето й, да чуе гласа й… Беше прекалено късно. Никога нямаше да получи прошка от нея. Почувства, как в гърдите й се надига паника, внезапна и бурна и я разкъсва, със сляпа болка и разкаяние. Опита се да си поеме дъх. Сам я прегърна и я притисна към гърдите си. Почувства грубата тъкан на дрехата му, опряна до бузата й, докато се опитваше да си поеме глътка въздух. Не плачеше, не викаше, само тази ужасяваща болка, изпълваше всеки атом от тялото й.

— Сам — простена с усилие тя, опитвайки се да открие убежище в погледа му. Потръпвайки си пое дъх и проговори. — Майка ми е мъртва.

Ръцете му я обгърнаха още по-силно.

— Съжалявам.

Тя изстена, отскубна се от прегръдката му и се впусна към вратата. Чуваше как сърцето й туптеше бясно и заглушаваше мислите й, докато тичаше към градината, която беше направила край сградата. Тичаше, без да обръща внимание на двойката, седяща в малкия вътрешен двор. Тичаше, докато стигна там, отиде право при парцела, с твърда, камениста земя, където работеше, и падна на колене. Зарови ръцете си в черната, ронлива пръст, напълни шепите си с нея и ги стисна с цялата си сила, дишайки тежко. После отметна глава назад, отвори уста и от дълбините на душата си нададе вик, който се извиси към небесата.

— Мами…

С придвижването им, все по на юг, из Хълмистата земя, пейзажът край тях забележимо се променяше. По-често се виждаха дърветата, за които беше говорила Стейси — струпани на малки групички, из откритите пространства, или пръснати, по единично из нивите, извисяващи се драматично, като мълчаливи часовои. Накъдето и да погледнеше, Лус откриваше признаците на настъпващата есен, макар и по-деликатна и различна, от есента на север. Сякаш изпепеляващата жега на тексаското лято беше извлякла ярките летни цветове от земята. Докъдето можеше да види, хълмовете бяха покрити от килим, изтъкан в убити цветове — приглушено зелено, многобройни кафеникави нюанси и ръждивочервено. Покрай магистралата имаше толкова много диви цветя и растения, че всичко се замъгляваше пред погледа й. Но Маргарет подскачаше развълнувано на мястото си всеки път, когато забележеше нов вид, сочеше към него и после бързо записваше името му в дневника си или проверяваше нещо в книгата в скута си. Латинските думи звучаха мелодично от устата й: Gaillardia, Liatris, Rudbeckia, Solidago. Лус отдавна беше спряла да пита, какви са обикновените им имена. Маргарет й беше казала, че за нея, винаги е било по-важно, да знае латинските названия.

— В различните райони, хората наричат едни и същи растения, с различни имена — обясни й тя. — Това създава понякога сериозно объркване. Научните имена са винаги правилни.

Лус кимна любезно, но вътрешно продължаваше, да се чуди защо Маргарет си правеше труда, да учи всички тези дълги имена, в които тя не виждаше никакъв смисъл, когато просто можеха да наричат цветята по начин, който показваше на какво приличат: индианска завивка, весело перце, чернооката Сюзан, златна пръчка, или златник. Най-вече се чудеше, защо предпочиташе да си мъчи езика с Asclepias, когато млечката вършеше чудесна работа?

Маргарет беше на седмото небе от радост при вида на всички местни диворастящи цветя покрай магистралата.

— Трябва да благодарим на Лейди Бърд Джонсън 25 25 Клаудия Алта Тейлър Джонсън, позната като Лейди Бърд Джонсън (Красива като малка птичка), (1912–2007) — съпруга на 36-ия президент на САЩ Линдън Джонсън. Подкрепяла проучвания, свързани с американската растителност. Създава неправителствена организация, носеща нейното име — „Lady Bird Johnson Wildflower Center“. — Б.пр. , за всичко това — каза й Маргарет. — Според мен, тя е светият патрон на местните растения и дивите цветя. Погледни само онзи златник, който е цъфнал там. Виждала ли си някога нещо толкова красиво? Ще бъда доволна, ако постигна, дори малка част от това, което тази жена е направила в живота си. Само трябва да открия как. Може би това пътуване, ще ми помогне да разбера. Мислиш ли, че е възможно?