Дот Хъчисън: Градината на пеперудите

Криминолозите го уведомяват, че момичето от другата страна на стъклото не е казало и дума, откакто са я довели. Отначало не се изненадва, не и при травмите, които е получила, но сега, като я гледа зад огледалното стъкло, започва да се съмнява в тази си преценка. Седи приведена на твърдия метален стол, подпряла брадичка на превързаната си ръка, докато с другата чертае безсмислени символи по повърхността на масата от неръждаема стомана. Очите ѝ са полупритворени, загрозявани от дълбоките сенки под тях, черната ѝ коса е невзрачна и мръсна, вдигната на разчорлен кок. Очевидно е изтощена. Но той не би я нарекъл травмирана.

Докато отпива от кафето си, специалният агент на ФБР Виктор Хановериан изучава момичето и чака екипа му да пристигне. Или поне партньорът му. Третият основен представител на групата им е в болницата с останалите момичета и се опитва да получи последна информация за състоянието им, и — където е възможно — имена и пръстови отпечатъци. Други агенти и криминолози са в имота и малкото, което чува от тях, го подтиква да се обади у дома и да говори със собствените си дъщери. Виктор обаче има подход към хората, особено към пострадали деца, затова най-разумният избор в момента е да остане тук и да чака да влезе в стаята за разпити, за да говори с конкретната жертва.

Вижда избледнелите розови следи от кислородната маска около носа и устата ѝ, размазаните сажди и мръсотия по лицето ѝ и взетите назаем дрехи. Ръцете и лявата ѝ предмишница са превързани, а Виктор забелязва и подутините от други превръзки под тънкия потник, който някой в болницата ѝ е дал да облече. Трепери в светлозелените хирургически панталони, вдигнала е босите си крака от студения под, но не се оплаква.

Дори не знае името ѝ.

Не знае имената и на повечето момичета, които спасиха, нито на онези, за които прекалено закъсняха. Тя конкретно не говори с никой друг, освен с останалите жертви, и дори тогава липсват имена, липсва информация. Само… е, не би го нарекъл точно утеха. „Или ще умреш, или няма да умреш, а сега се отпусни, за да могат лекарите да си свършат работата.“ На него не му звучеше особено успокояващо, но другите момичета изглежда го възприемаха по този начин.

Тя се изправя на стола, ръцете ѝ бавно се протягат над главата, докато целият ѝ гръб се извива като тетива на лък. Микрофоните улавят болезненото пукане на прешлени. Поклаща глава и пак се просва върху масата, бузата ѝ се притиска в метала, дланите ѝ се залепват за повърхността. Извърнала е лице от стъклото, от него и от останалите, които знае, че са там, но от този ъгъл се разкрива друга любопитна гледка: рисунката.

От болницата му дадоха снимки. Вижда краищата на великолепните шарки, показващи се иззад рамото ѝ. Останалата част от плетеницата се различава по-трудно, но потникът не е достатъчно плътен, за да я прикрие напълно.

Виктор вади снимката от джоба си и я вдига пред стъклото, като мести поглед от гланцираната хартия към това, което вижда по гърба на момичето. Не би било от значение, ако всички момичета — освен едно — нямаха такива фигури. В различни цветове, различни форми, но по същество еднакви.

— Мислите ли, че той им го е причинил, господине? — пита следователят, докато наблюдава жертвата на монитора. Камерата е насочена от другата страна на стаята за разпити и показва по-едро изображение на лицето ѝ, на затворените ѝ очи. Диша бавно и дълбоко.

— Предполагам, че ще разберем. — Не прави предположения, още повече че засега знаят твърде малко.

Намира се насред един от съвсем редките моменти в кариерата си, когато стореното е много по-лошо от това, което би могъл да си представи. Свикнал е да мисли най-лошото. Когато някое дете изчезне, си скъсва задника от работа, но не очаква накрая да открият горкото създание живо. Може би се надява, но не очаква. Виждал е толкова малки трупове, че е цяло чудо как изработват ковчези за тях. Попадал е на деца, изнасилени, преди да проумеят значението на думата. Този случай обаче е непредвидим до такава степен, че Виктор няма представа откъде да започне.

Дори не знае възрастта ѝ. Лекарите предполагат, че е между шестнайсет и двайсет и две, което обаче не му помага особено. Ако е само на шестнайсет, вероятно трябва да я представляват службите за закрила на детето, но те вече са напъплили в болницата и значително затрудняват нещата. Може и да осигурят ценни и необходими услуги, но това не ги прави по-малка пречка. Виктор се опитва да мисли за дъщерите си — как биха постъпили те, ако са заключени в стая също като това момиче? Нито една от тях обаче не е толкова овладяна. Дали самообладанието ѝ не е знак, че е по-зряла? Или просто е свикнала да се прави на недосегаема?