Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Него? — повтаря Виктор.

— Виж сега, като ми задаваш въпроси, чиито отговори вече знаеш, не ме насърчаваш да ти имам доверие. — Раменете ѝ обаче се отпускат и тя се обляга назад. Чувства се в познати води.

— Ние сме ФБР. Обикновено хората смятат, че сме от добрите.

— А дали Хитлер си е мислел, че е от лошите?

Едисън са навежда напред, почти на ръба на стола.

— Сравняваш ФБР с Хитлер?

— Не. Водя дискусия за гледната точка и моралната относителност.

Когато получиха обаждането, Рамирес веднага се отправи към болницата, а Виктор дойде тук, за да координира потока от постъпваща информация. Партньорът му бе човекът, който обиколи имота. Едисън винаги реагира нервно, изправен лице в лице с ужаса. С тази мисъл наум Виктор рязко извръща поглед към момичето от другата страна на масата.

— Болеше ли?

— Ужасно — отвръща тя, докато проследява с пръст очертанията на снимката.

— От болницата казват, че е на няколко години.

— От твоята уста звучи като въпрос.

— Твърдение, което търси потвърждение — пояснява Виктор и този път на лицето ѝ се появява плаха усмивка.

Едисън му се намръщва.

— Болниците имат много грехове, но пълната некомпетентност не е сред тях.

— И какво, по дяволите, означава това? — сопва се Едисън.

— Да, на няколко години е.

Виктор вече разпознава поведенческите модели, след като години наред е разпитвал дъщерите си за бележници, контролни и гаджета. Оставя тишината да повиси между тях за минута-две, а накрая наблюдава как момичето внимателно обръща снимката. Психиатрите от разширения екип вероятно ще имат какво да кажат по въпроса.

— Кого накара да ти я направи? — пита агентът.

— Единственият на света, на когото можеше да вярва безрезервно.

— Човек с много таланти.

— Вик… — намесва се Едисън.

Без да сваля очи от момичето, Виктор ритва крака на стола на партньора си и го стряска. Възнаграден е с намек за усмивка. Не съвсем истинска, дори не и сянка, а нещо подобно.

Момичето надниква под ръба на марлята, увита около дланта ѝ във формата на ръкавица без пръсти.

— Иглите издават гаден звук, нали? Особено когато не си се озовал под тях доброволно? Всъщност обаче си ги избрал, защото има алтернатива.

— Смърт — предполага Виктор.

— По-лошо.

— По-лошо от смъртта?

Едисън пребледнява и момичето го забелязва, но вместо да му се подиграе, тържествено кимва.

— Той знае. Но пък ти не си бил там, а? Не е същото, когато само четеш за това.

— Кое е по-лошо от смъртта, Мая?

Момичето пъхва нокът под една от пресните корички на показалеца си и я отлепва. По марлята избиват точици кръв.

— Ще се учудиш колко е лесно да се снабдиш с оборудване за татуиране.

През първата седмица слагаха нещо във вечерята ми, за да ме направят по-покорна. Денем Лионет оставаше с мен, но другите момичета, които очевидно никак не бяха малко, ме отбягваха. Когато го изтъкнах по време на обяд, Лионет ми обясни, че е нормално.

— Плачът стресира всички — каза с пълна със салата уста. Каквото и да говореха за тайнствения Градинар, поне осигуряваше отлична храна. — Повечето предпочитат да странят от новото момиче, докато не сме сигурни как ще се приспособи.

— Но не и ти.

— Някой трябва да върши и тази работа. Мога да понеса сълзите, ако се наложи.

— Тогава ми бъди благодарна, че не плача.

— Що се отнася до това… — Лионет набучи печен пилешки жулиен на вилицата си и я завъртя. — Ти изобщо плакала ли си някога?

— Има ли смисъл да го правя?

— Или много ще те харесам, или никак.

— Уведоми ме, когато решиш. Ще се опитам да се държа подобаващо.

Лионет ми се усмихна свирепо, като оголи всичките си зъби.

— Запази дързостта си, но не я проявявай пред него.

— Той защо иска да спя през нощта?

— Предохранителни мерки. Все пак съвсем наблизо има скала. — Думите ѝ ме накараха да се зачудя колко ли момичета се бяха хвърлили от там, преди Градинаря да вземе предохранителни мерки. Опитах се да измеря на око височината на чудовищното изкуствено творение. Девет, може би десет метра? Дали бе достатъчно високо, за да се самоубиеш?

Бях свикнала да се събуждам в онази празна стая, след като опиатите ме пуснеха. Лионет винаги седеше на табуретка до леглото. В края на първата седмица обаче се свестих по корем на кушетка с твърда повърхност. Във въздуха се носеше натрапчива миризма на антисептик. Намирах се в друга стая, по-голяма, с метални стени, а не със стъклени.