Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Имаме ли нова информация от Едисън или Рамирес? — пита следователите, без да сваля очи от момичето.

— Едисън идва насам. Рамирес все още е в болницата с родителите на най-младата жертва — докладва една жена. Ивон не поглежда момичето в стаята дори и на мониторите. Има малка дъщеря у дома. Виктор се чуди дали да не я изтегли от случая — днес е първият ѝ работен ден след завръщането, но решава, че Ивон сама ще се оттегли, ако не може да се справи.

— Тя ли предизвика издирването?

— Нямало я е само два дни. Изчезнала в мола, докато пазарувала с приятели. Казват, че излязла от пробната, за да си вземе друг размер, и така и не се върнала.

Един издирван човек по-малко.

Снимаха всички момичета в болницата, дори и онези, които бяха починали по пътя или при пристигането, и ги провериха в базата данни за безследно изчезнали. Ще мине още време, преди резултатите да са готови. Когато агентите и лекарите попитаха онези от тях, които бяха в добро състояние, за имената им, те се обръщаха към това момиче, очевидно лидерката им, и повечето не продумваха. Няколко като че ли се поколебаха, преди да избухнат в ридания и да накарат сестрите да дотичат.

Но не и девойката в стаята за разпити. Когато я попитаха същото, тя се обърна на другата страна. На всички им се струва, че е единствената, която няма никакъв интерес да бъде намерена.

Което кара някои да се чудят дали изобщо е жертва.

Виктор въздиша и изпива последните капки кафе, смачква чашката и я хвърля в кошчето до вратата. Предпочита да изчака Рамирес — присъствието на още една жена в стаята винаги помага в подобни ситуации. Дали обаче може да си позволи да я изчака? Няма как да предвиди колко време ще остане с родителите и дали още майки и бащи няма да се струпат в болницата, след като предоставят снимките на медиите. Ако изобщо ги предоставят, поправя се той и се намръщва. Мрази тази част, мрази снимки на жертви да се развяват по телевизионни екрани и вестници, така че пострадалите никога да не могат да забравят какво им се е случило. Дано поне отложат суматохата, докато не получат липсващата информация.

Вратата се отваря и се затръшва зад него. Стаята е звукоизолирана, но стъклото леко се разтриса. Момичето рязко се изправя и присвива очи към огледалото, а вероятно и към онези, които знае, че се намират зад него.

Виктор не се обръща. Никой не затръшва врати така, както Брандън Едисън.

— Нещо ново?

— Открили са съвпадения с няколко съвсем скоро докладвани безследно изчезнали и родителите пътуват насам. Засега става въпрос само за Източното крайбрежие.

Виктор сваля снимката от стъклото и я слага обратно в джоба на сакото си.

— Нещо друго за момичето?

— Някои от останалите я нарекоха Мая, след като бе доведена тук. Няма фамилия.

— Истинското ѝ име?

Едисън изсумтява.

— Съмнявам се. — С мъка закопчава якето си над тениската си на „Редскинс“ 1 1 Отбор по американски футбол от Вашингтон — Б.р. . След като откликналият на сигнала екип намери оцелелите, прекъснаха почивката на хората на Виктор, за да поемат случая. Познавайки вкуса на Едисън, Виктор е благодарен, че на блузата му няма голи жени. — Наш екип преглежда основната къща, за да види дали копелето не е запазило някакви лични вещи на жертвите.

— И двамата ще се съгласим, че е държал в себе си доста от най-личните им притежания.

Едисън като че ли си спомня какво е видял в имота и не спори.

— Защо точно тя? — пита той. — Рамирес казва, че има и други с не толкова лоши наранявания. По-уплашени и може би по-склонни да говорят. Тази ми изглежда костелив орех.

— Другите момичета се отнасят към нея с респект. Трябва да разбера причината. Би следвало отчаяно да искат да се приберат у дома, но защо тогава я гледат по този начин и отказват да отговарят на въпросите?

— Мислиш, че може да е част от всичко?

— Това е нужно да узнаем. — Виктор взема бутилка вода от плота и дълбоко си поема дъх. — Добре. Да поговорим с Мая.

Момичето се обляга на стола, когато влизат в стаята за разпити. Увитите ѝ в марля пръсти са сплетени на корема. Позата ѝ не е толкова защитна, колкото Виктор очаква, а от смръщеното лице на партньора му става ясно, че и той е озадачен. Очите ѝ се стрелват към агентите и попиват всички подробности. Мислите ѝ се подреждат логически в главата, но нито една от тях не е изписана на лицето ѝ.

— Благодаря, че дойде с нас — започва Виктор, като замазва факта, че не ѝ е бил даден друг избор. — Това е специален агент Брандън Едисън, аз съм специален старши агент Виктор Хановериан.