Жан-Клод Дюнак - В градината на Медичите

Те се срещнаха отново в градината на Медичите три години по-късно. Той се разхождаше по градината, потокът на мисълта му приличаше на пътечка от пясък и ситни бели камъчета. А тя седеше на каменна скамейка и държеше в ръце книга с изпомачкани страници.

Не трябваше да се срещнат отново. За да запази вътрешния им свят, алеята трябваше съвсем мъничко да свърне встрани, а около пейката да прорасне непроходим жив плет. Но в този ранен час градината беше почти пуста и лудият архитект, който властваше тук, все още не беше включил своите механизми. Ливадите и обраслите с мъх алеи не бяха оживели в очакване на възможния посетител. Всяка тревичка пазеше своя вчерашен вид, сякаш градината беше оставена на произвола на случайността…

Но техните пътища се пресякоха. Чувайки крачките му, тя потръпна и извърна глава. Той спря изненадан. Внимателно се гледаха един друг; той я позна, тя — не.

Когато седна до нея, тя апатично повдигна рамене и постави разтворената книга на коленете си. Неговата първа дума я поизплаши.

— Здравей.

Тя отново се вгледа в него: кафяви очи, правилни черти на лицето, лека неуверена усмивка. Не, не си го спомня. Тя с опасение заопипва границите на паметта си, опитвайки се да намери спасителни острови. Може би е някой от случайните ухажьори, от тези, с които беше близка допреди три години. Но инстинктът й подсказа, че нещата стоят иначе. Тя поклати глава.

— Не ви познавам.

— Не ме ли помниш? — В гласа му се промъкна изненада, усмивката се стопи. — Изглежда, наистина не ме помниш?

Името, което каза, наистина беше нейното.

Книгата се плъзна от коленете и падна на земята; той се наведе и й я подаде, без да се осмели да я постави на мястото й.

— Благодаря.

По тяхно общо желание завеса от клонки отдели скамейката от градината, а алеята бавно се покри с килим от мъртви листа. Градината лениво се събуждаше и се приготвяше да приеме многобройните жадуващи самота — всички трябваше да бъдат отделени един от друг с незначителни промени, за да заживеят с илюзията, че околното пространство принадлежи само тям. Те мълчаха няколко минути, без да осъзнават силите на живота, който променя всичко наоколо. Тишината наруши той:

— Разбирам, не искаш да говориш с мен. Отивам си. Само не казвай, че си ме забравила. Нямаш право.

Той леко се надигна, но тя го дръпна за ръкава.

— Почакайте! Почакай! — Тя прехапа устните си. — Ако съм те познавала, не помня. Не съм с цялата си памет. Продадох част от нея преди три години.

Тя дръпна от челото си кичур коса. До корените се беше плъзнал равен белег — работа на търговците с памет. Беше виждал такива белези като разписка за разкриване на черепа. Разбра всичко и се изправи, листата леко прошумоляха под ботушите му.

Те никога повече не трябваше да се срещнат, но градината по непредсказуем каприз беше запомнила в своите растителни клетки обстоятелствата на тази среща и ги разигра отново по свое собствено желание… Няколко дни по-късно той седна до нея, но тя пак не го позна.

Четеше все същата книга. Беше минала само няколко страници напред и сегиз-тогиз разгръщаше, за да си припомни прочетеното преди. Клетките, изгубили по-голямата част от спомените, не можеха да се сдобиват с нови — усещанията и фактите просто нямаше за какво да се уловят.

Сцената се повтори с незначителни отклонения. Той знаеше наизуст своите реплики, тя ги съчиняваше на мига. Той играеше фалшиво, но тя не долавяше този фалш.

— Знаете, че… — тихо започна той.

— Ти знаеш името ми. Но аз не си спомням за теб.

— Така е. Аз потънах в твоите спомени…

Тя леко поруменя.

— Заради теб ли го направих?

— Може би. Вероятно.

Млъкнаха. Тя разтвори книгата и прогони мухата, която искаше да се скрие в диплите на блузката й. Наблюдаваше я с нежност. След раздялата им той мечтаеше за среща с идеалната жена, чиято памет не е запазила спомени за злото. Желанието му беше изпълнено — тя не помнеше обстоятелствата за раздялата им. Нищо не можеше да попречи за нова близост. Той стана толкова смел, че постави дланта си върху нейната. Тя затвори книгата и си отиде.

През нощта той спа лошо и тръгна за работа по околен път, за да не мине през градината. Но след седмица каменистата алея неумолимо го заведе до каменната пейка. Неловко се извини и по изненадания й поглед подразбра, че тя не помни за предишната среща. Два часа по-късно те се запознаха отново.