Жан-Клод Дюнак - В градината на Медичите

Започна да се среща с нея всяка вечер с надеждата да свърже нишките, скъсани от търговците на памет. Миговете без него разхлабваха тъканта на общите им спомени. И той търпеливо ги възстановяваше при следващата среща, започвайки плетката от самото начало. Стана уверен в тази игра и се научи с няколко фрази да пресъздава онази интимна обстановка, без която разговорът губеше своя смисъл. Но нейната памет можеше да удържа спомени само няколко дни…

За да разбере какво тя си спомня от предния път, той поглеждаше към романа, който тя четеше със завидна упоритост. Ако листчето беше на предишното си място, той разбираше, че думите му са потънали в пустотата. Щом беше минала няколко страници напред, можеше да си спомни името и лицето му. В такива дни го посрещаше с неловка усмивка и не питаше защо той сяда до нея. Но минаваха само няколко дни и листчето се връщаше в началото на главата — тя зачиташе книгата отново, принуждавайки и него да се връща в началото. Болката на тези минути се преплиташе с радостта, че ще могат да беседват. Често той започваше да се съмнява в здравината на своите времеви опори — в такива моменти или си тръгваше без да се сбогува, или я заставяше да си отиде, опитвайки се да прескочи цели епизоди и да стигне до най-главното…

Започна да идва все по-рано. Едва свършил работа, бързаше към градината, басейнът го поздравяваше със струите на фонтаните си, а статуите закачливо сменяха позите си. Сядаше на скамейката и тя притваряше книгата с едно вече почти привично движение.

На празника на мъртвите той прекара с нея целия ден. Спомените от предния ден все още бяха в главата й, посрещна го радостно и му отстъпи място на скамейката. Книгата не беше в ръцете й, може би беше я забравила — в това той искаше да види добро предзнаменование.

Сутринта мина като сън в разговори за миналото. Времето му стигна да й разкаже за всичко: за връзката им, за раздялата, за дългите периоди на нежност между кавгите — техният живот приличаше на разходка по морски бряг, където ивиците ласкав пясък се смяняха с купчини остри камъчета. Тя не знаеше дали да му вярва, или не, но всяка негова дума звучеше в ушите й като забравена мелодия. Историята беше твърде красива и значи трябваше да бъде истинска.

По пладне той й предложи да хапнат и извади от чантата си свежи зеленчуци, варен бут, хляб и маслини; постлаха покривката под бора, а бутилката с вино оставиха да се охлажда в каменната раковина с вода.

След обяда останаха да лежат на земята и той заговори за Венеция. За Венеция украсена, изчистена от лошото, сияеща с ярките цветове на спомените, неволно променяща обстоятелствата на съвместния им живот според своеволията на околната градина.

— Запознахме се по време на карнавала. Ти знаеш, че по този повод вдигат града изпод водата и за няколко дни връщат някогашното му величие. Временни шлюзове отделят вътрешната лагуна от морето. Ненаситните глътки на помпите изсмукват калната вода, отваряйки достъп към погълнатите дворци и прекъсвайки тържествената меса на октоподите в плесенясалите катедрали.

Спомни си! Живеехме на борда на една гондола-хотел, дълга неколкостотин метра и задвижвана от древни механични гондолиери. Бавно пресичахме лагуната, обайвани от песните на техните гръдни високоговорители и плисъка на еластичната от нечистотии вода.

Колко лесно беше да се влюбиш на такъв кораб! Одеждите бяха такива, че да падат лесно от телата ни, маските едва скриваха общото желание да бъдем разпознати. Стараехме се да скрием телата си в изкусителни калъфи, които обаче е толкова лесно да отвориш… Запознахме се в самия град — помниш ли?

Тя отрицателно поклати глава, радвайки се, че слуша тяхната история за пръв път.

— Аз вървях в черна плащеница и с коса в ръка по площад Сан Марко, осеян с мъртви риби. Танцуващи фарандола и скучаещи арлекини хвърляха с шепи храна на гълъбите. Бях в остроноса маска, пресякох тълпата, размахал косата — всички се разсмяха и започнаха да ме замерят със зърна. Внезапно ми се стори, че измъкнатата от водата Венеция се задъхва на чистия въздух както агонизиращите риби… Затичах в посока на Риалто, без да се обръщам. Ти тичаше подире ми, вдигнала полите на пурпурната си рокля, и крещеше до задъхване:

— Кой сте вие?

— Аз ли? Аз съм смъртта.

Ти се разсмя и ние дълго плувахме по задръстените от водорасли улички, хванати за талиите.

На брега на Канале гранде работници изгребваха утайките от древен дворец. Там, където водата беше направила непоправимото, залепваха грамадни фотографии, блестящи с нереалните си цветове, които обаче плесента бързо разяжда. Пропуканите дворци се оглеждаха в черното огледало на водата.