Жан-Клод Дюнак - В градината на Медичите

Тогава ти ми разказа за един венециански художник, който през голяма част от живота си фотографирал своя град, изцеждайки така неговите жизнени сокове и консервирайки ги завинаги в своята камера обскура. И твърдеше, че само водата може да бъде онзи проявител, който може да върне истинските цветове на Венеция.

Бродихме безспир и аз се радвах на гласа ти; тогава ти говореше много и аз можех да слушам по-внимателно, отколкото сега. Сънуваше мистични кошмари за Венеция и ми ги разказваше, като гледаше уплашено статуите на Девите, скрити в дълбоките ниши по стените. Ти казваше, че някога Венеция ще се разтвори напълно в морето и от града ще остане черен груб скелет; и тогава хората ще разрушат шлюзовете и ще позволят на теченията да създадат в глъбините нов град, който никому няма да бъде съдено да види.

В своя плаващ хотел се върнахме на другия ден, приюти ни Гетто Нуово със своите избелели фрески. Твоята твърде бяла кожа блестеше на фона на пурпурните одежди, захвърлени в бързината в олтаря.

Не те ли шокирам? Всичко това е скътано в моята памет и ти разказвам с онази страст, която тогава ни беше завладяла. Виждам, поруменяваш, по-рано не го правеше толкова често. Защо да те занимавам с неща, които не помниш? А може и да лъжа, нали?

Излегнала се на лакътя си, тя се усмихна с поглед в нищото. Поривите на вятъра приповдигаха роклята й, разкривайки за миг бедрата. Смути се. Дланите им се докоснаха за миг, после тя бавно отмести ръката си встрани.

— Не сега. Разкажи ми още за Венеция…

— Няколко дни разглеждахме пустеещите дворци, плавахме на малък сал, който бяхме откраднали от градската стража. Аз удрях мътните води с греблото и разбягващите се вълни се нахвърляха яростно върху дебелите стени на сградите…

Тогава още не знаех името ти. Научих го по-късно, когато фестивалът завърши. Дрехите ни бяха станали на парцали и последната фарандола приличаше на танц на мъртъвци, сред които се мяркат костюми на арлекини.

Нашият хотел вдигна котва последен. Стояхме на палубата, пълна с много мълчащи Пиеро, и гледахме как градът отново се спуска под водата. Небето стана виолетово. Сякаш Венеция потъваше във влажна кутия, която се захлопна над нея, както мидата над своя бисер.

Ти ми показа самотния огън, пламтящ в прозорците на Палаццо Кавалли. Вероятно някой от бившите благородници на града беше решил да потъне заедно с него като капитан на търпящ бедствие кораб. Механичният гондолиер извърна безстрастното си лице към огъня и освободи въжетата, а след това пак се наведе над веслата… След няколко часа пристигнахме в Лидо.

Във влака за Рим съдрахме от себе си последните парцали на празника и отново наденахме униформите на всекидневната скука. Оказа се, че ти си почти целомъдрена и живееш като затворник в мансарда. Контрастът между студения запис в личната ти карта и образа, който разчетох по време на своите скиталчества върху плътта ти и във Венеция, ме принудиха да търся срещи с теб. След няколко седмици вече живеехме заедно и краят на нашата история беше предопределен…

Тя оцени мълчанието след последните му думи и с кимване благодари за това, че запази в тайна обстоятелствата за тяхната раздяла.

Той се наведе и я целуна в ъгълчето на устните. Тя се извърна изненадана, че вижда толкова близо едно лице, до вчера съвсем непознато. Вече не беше самотна на тясната плажна ивица, която започва от късото минало и стига до краткото бъдеще, която тя може да предвиди. Изплаши се. Извърна глава, затова втората целувка пропълзя по бузата и се изгуби в косите й.

— Не, моля те, не искам.

Наоколо градината се вълнуваше като океан от обезумели треви. Те плаваха по тях, уловени за покривалото като в спасителен сал.

— Защо?

— Не те обичам. Не, не ме прекъсвай, изслушай ме. Аз не те обичам, защото не мога да обичам никого. За това трябва време, а ти знаеш, че каквото и да се случи, утре аз всичко ще забравя.

Той погали шията й с пръсти.

— Аз няма да ти позволя да ме забравиш.

До залез с целувки той изписваше името й върху девствената кожа на придобитата нова любов, а градината на Медичите подготвяше поредната си метаморфоза.

На сутринта той тичаше по алеята, за да я срещне, но скамейката беше празна. Чака я до падането на мрака, после още много дни подред.

Видя я на скамейката едва след седмица. Разглеждаше го със светлите си очи, в които имаше само вежливо безразличие, затова думите му умряха между устните. Седна до нея и мълчаливо започна да наблюдава как тя старателно препрочита първите страници на своята вечна книга.