Жан-Клод Дюнак - В градината на Медичите

Когато реши да заговори, вече се свечеряваше. Успя да разбере защо е отсъствала, отговорът й предизвика само тъжна усмивка — била се простудила, не помни кога и къде.

Той не успя да сдържи разочарованието си и си тръгна. Тя остана на скамейката да се порадва на последните прекрасни есенни дни след дългото си затворничество. Жалко, помисли си тя, не успяхме да си побъбрим с този мъж. А беше привлекателен, макар да изглеждаше нещастен, пък и приличаше на един от героите на романа.

Трябваха му три дни, за да я убеди, че е забравила за прекарания заедно ден. Имаше прекрасната възможност отново и отново да се запознава с нея, но това вече не му бе достатъчно. Тяхната история би могла да продължи безкрайно и приличаше на играта на теченията, погълнали Венеция.

В отчаянието си той реши да събуди нейната омраза и започна да я преследва, правейки се на ексхибиционист — разхождаше се около нея гол с разкопчан шлифер. Но на следващия ден тя пак го посрещаше с усмивка, сякаш нищо не се беше случило. Тогава той разбра, че тази история не може да има край, докато тя не възвърне изцяло своята памет. Изтегли банковата си сметка и задлъжня на мнозина приятели. Веднага се свърза с Дружеството на търговците на памет и още на следващия ден беше пред вратата на тяхната резиденция с намерението да купи паметта на своето момиче.

На излизане бузите му бяха в сълзи — спомените са били купени още седмица след продажбата им, преди три години, и сигурно безследно са се утаили в главата на купувача. Много време е минало оттогава и никой не може да му помогне.

В градината се върна две седмици по-късно. Почука на много врати с молба за помощ, но в отговор все едни и същи думи — вече нищо не може да се направи, паметта е изгубена завинаги.

Ситният дъждец съживи зеленината на ливадите и последните цветя с окапали листенца. Той вдигна яката на плаща си, за да се прикрие от вятъра, и си рече, че е луд — есента свърши, тя повече няма да се върне. Доста хладно е да се седи на пейка навън. Затова за миг се обърка, когато я видя по напречната алея; спря се уж да издълбае инициалите си върху кората на дърво, за да й даде възможност да седне и да извади книгата си. После седна до нея и отново изигра първата им среща.

Търпеливо, повтаряйки по няколко пъти фразите, той й разказа всичко. Тя слушаше с растяща изненада този непознат, който толкова много й разказваше за самата нея и Бог знае защо разказът му я вълнуваше.

Изречението за окончателното изчезване на спомените й тя прие с пълно равнодушие.

— Това не би било решение, разбери. Изведнъж ще се върна три години назад и тогава ти ще ме изгубиш. А така ние можем да живеем заедно и да започваме всяка сутрин всичко отначало…

— Мислех за това, но не… Не мога да живея в тоя ритъм. Ти вече нямаш минало, почти нямаш бъдеще, ти си отшелница на мъничък остров, до който никой никога няма да доплува. А аз плувам по течението, аз помня миналото, аз мечтая за бъдещето, имам планове и незабележимо се отдалечавам от теб. Ние не можем да стареем заедно, тъй като ти си забравила какво е да старееш. И аз нямам сили всяка сутрин да ти разказвам за това.

Тя мълчаливо се притисна до него.

— Аз вече реших — също ще продам своите спомени и ще се върна при теб…

Без да й даде да се опомни, той грабна книгата и я разгърна, след това започна да пише върху титулната страница, на празните листове и полета; пишеше налудничави фрази и обещания. Тя му помагаше да намери нужните думи и тъй съчиняваше писмо за идеалната любов до самата себе си. Когато не остана никакво свободно място, той се наведе над нея и прошепна:

— Сега ме погледни, разгледай ме внимателно. Запомни лицето ми. Ще бъде лошо, ако ме забравиш, но може би ще останат някакви следи и ще си спомниш…

Дървото над тях разгърна своя чадър и те до залез седяха притиснати един до друг като две претърпели корабс крушение тъжни същества.

Рано на следващия ден той отиде при търговците на памет и изчака до отварянето на кантората. Не му беше трудно да продаде своята история и дори си позволи да се пазари с изненадваща за самия него упоритост. Преди да постави подписа си, той няколко пъти прочете договора, но не можа да запомни нито една дума.

След два часа той излезе от сградата. Мозъкът му внимателно опипа гънките на кратера в паметта — тъй, излизайки от зъболекар, се опипва с език мястото на изтръгнатия зъб. Сега неговата мисъл летеше над бездна от липсващи спомени. Дълго стоя объркан на тротоара, без да знае накъде да поеме.