Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

В нея имаше и нещо друго.

Не го видях веднага, не и докато предизвиканият от опиатите сън още тежеше върху клепачите ми, но усещах, че не съм сама. Насилих се да дишам бавно и равномерно. Мъчех се да доловя някакъв звук, но вместо това усетих ръка върху голия си прасец.

— Знам, че си будна.

Беше мъжки глас, умерен и възпитан, със средноатлантически акцент. Приятен тембър. Ръката погали крака ми, плъзна се по задника ми и по извивката на гърба ми. Побиха ме тръпки на местата, които докосна, въпреки че в стаята бе топло.

— Предпочитам да лежиш съвсем мирно, иначе и двамата ще съжаляваме. Когато се опитах да обърна глава по посока на гласа, ръката се премести към тила ми и ме задържа неподвижна.

— Бих желал да не те връзвам. Така се разваля линията. Ако усетиш, че не си способна да останеш неподвижна, ще ти дам нещо, което да го гарантира. И отново, предпочитам да не го правя. Можеш ли да не мърдаш?

— Защо? — попитах почти шепнешком. Той сложи парче гланцирана хартия в ръката ми. Помъчих се да отворя очи, но онази сутрин приспивателните слепваха клепачите ми повече от обикновено. — Ако няма да започнеш веднага, може ли да седна?

Ръката приглади косата ми, ноктите леко почесаха черепа ми.

— Може — каза той. Прозвуча стреснато, но ми помогна да се изправя на пейката. Изтрих влагата от клепачите си и погледнах надолу към картинката върху листчето, като усещах как ръката му продължава да гали косата ми. Мислех си за Лионет, за другите момичета, които бях видяла в далечината, и не бих казала, че съм останала изненадана.

Уплашена, но не и изненадана.

Той стоеше зад мен, а въздухът около тялото му бе изпълнен с аромат на тръпчив парфюм. Не много силен, но вероятно скъп. Пред мен имаше пълно оборудване за татуиране, с наредени върху табла мастила.

— Днес няма да направим цялата татуировка.

— Защо ни бележиш?

— Защото Градината трябва да има своите Пеперуди.

— Някакъв шанс това да остане само метафора?

Той се засмя силно и от сърце. Беше мъж, който обичаше да се смее, но не намираше причини да го прави толкова често, колкото му се искаше, затова винаги се радваше на всяка отворила се възможност. Човек се учи с времето и това бе едно от най-важните неща, които разбрах за него. Градинаря изискваше от живота повече радост, отколкото получаваше.

— Истинско чудо е, че моята Лионет те харесва. Притежаваш необуздан дух също като нея.

Нямах отговор. Не ми хрумваше нищо разумно, което да кажа.

Той внимателно потопи пръсти в косата ми, разля я върху раменете ми и взе четка. Разресваше ме, докато не остана нито едно възелче, като продължи дори и след това. Мисля, че му харесваше, както и всичко останало, в интерес на истината. Да решиш нечия чужда коса, е простичко удоволствие. Да ти позволят да го правиш. Накрая я събра на конска опашка и я върза с ластик, после я зави на тежък кок и я закрепи с панделка и пластмасови фиби.

— А сега пак легни по корем, моля.

Подчиних се. Докато се отдалечаваше от мен, зърнах изгладените му бежови спортни панталони и закопчаната риза. Обърна главата ми в противоположната посока и притисна бузата ми към черната кожа. Отпуснах ръце покрай тялото си — не беше много удобно, но не беше и ужасно неудобно. Когато събрах сили, за да не мърдам или трепвам, ме плесна по задника.

— Отпусни се — нареди ми той. — Ако си стегната, ще те боли повече и ще отнеме дълго време, за да заздравее.

Поех си дълбоко дъх и накарах мускулите ми да се отпуснат. Свивах и разтварях юмруци, като с всяко разтваряне освобождавах по малко напрежение от гърба си. София ни научи на това най-вече за да предпази Уитни от периодичните ѝ сривове и…

— София? Уитни? Да не са някои от момичетата? — прекъсва я Едисън.

— Момичета са, да. Е, София вероятно минава за жена. — Мая отпива още една глътка и поглежда останалото в бутилката количество. — Уитни — също, предполагам. Така че са жени.

— Как изглеждат? Можем да проверим имената им…

— Те не са от Градината. — Трудно е да разгадае погледа, който отправя към по-младия агент. В очите ѝ се четат равни части съжаление, веселие и презрение. — Да знаеш, че и преди това имах живот. Светът не започва с Градината. Е, поне не с тази Градина.

Виктор обръща снимката и се опитва да прецени колко време може да отнеме подобно начинание. Толкова мащабно, с толкова подробности.

— Не направи всичко наведнъж — казва му момичето, докато следи погледа му. — Започна с очертанията, после се върна към вътрешността и за две седмици добави цветове и детайли. Когато приключи, вече бях поредната Пеперуда в неговата Градина. Като Бог, който създава свой собствен малък свят.