Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Значи си го правила и преди — рекох задавено. Тя ми подаде чаша с вода. Макар и свита на стола до леглото ми, ясно си личеше, че е висока. Висока и жилава, с дълги крака и стегнати мускули като на амазонка. Или по-точно лъвица, тъй като се движеше с котешка грациозност. Златистата ѝ кестенява коса бе вдигната в някаква нелепа сложна прическа и разкриваше лице с волева структура и дълбоки кафяви очи, изпъстрени с кехлибарени точици. Носеше черна копринена рокля, която се връзваше около врата ѝ.

Прие искрената ми оценка с нещо като облекчение. Предполагам, че ѝ е харесала повече от пищящите истерии, които вероятно е получавала преди.

— Наричат ме Лионет — сподели тя, когато видя, че съм се възстановила и отново насочвам вниманието си към водата. — Не си прави труда да ми казваш името си, защото няма да мога да го използвам. Най-добре е да го забравиш, ако си способна.

— Къде сме?

— В Градината.

— Градината?

Лионет сви рамене и дори този неин жест беше елегантен, по-скоро грациозен, отколкото груб.

— Име като име. Искаш ли да я видиш?

— Не вярвам да знаеш някой пряк път, по който да се измъкна от тук?

Тя само ме погледна.

Така. Прехвърлих крака през ръба на леглото, забих юмруци в матрака и осъзнах, че цялото ми тяло е изложено на показ.

— Дрехи?

— Ето. — Лионет ми подаде нещо черно и копринено, което се оказа прилепнала рокля до коляното, с високо деколте и ниско изрязан гръб. Наистина ниско. Ако имах трапчинки на задника, щеше да ги види всичките. Помогна ми да вържа колана около кръста си и след това леко ме побутна към вратата.

Стаята бе невзрачна, направо аскетична. В нея нямаше нищо друго, освен леглото, малка тоалетна и мивка в ъгъла. В другия ъгъл пък беше разположена миниатюрна душ-кабина. Стените бяха изработени от дебело стъкло с отвор вместо врата, а от двете страни на стъклото се виеха улеи. Лионет забеляза, че гледам улеите, и се намръщи.

— Отгоре се спускат непрозрачни стени, които ни затварят и ни предпазват от чужди погледи — обясни тя.

— Често ли?

— Понякога.

През отвора с липсващата врата се излизаше в тесен коридор, който завиваше надясно, а после съвсем леко се извиваше наляво, преди да стигне до ъгъл. Почти директно насреща имаше друг вход със същите улеи — той водеше към влажна и хладна пещера. Отворена арка в далечния край на тъмното каменно пространство пропускаше лек ветрец, а във водопада, който клокочеше и се пенеше отвъд, се отразяваха частици светлина. Лионет ме поведе покрай водната завеса към градина, която беше толкова красива, че бе направо болезнено да я гледаш. Великолепни цветя във всякакви възможни краски цъфтяха сред буйна и изобилна зеленина и дървета, а около тях се носеха облаци от пеперуди. Над нас се извисяваше изкуствена скала, чийто плосък връх бе увенчан от още зеленина и дървета, а растителността по ръба почти докосваше стъкления покрив, издигащ се невъзможно високо. През по-ниските растения можех да различа черни стени, които бяха прекалено масивни, за да зърна какво има зад тях, както и малки открити пространства, обградени от лози. Мислех си, че може да са входове към зали като тази, в която бях влязла току-що.

Атриумът беше огромен — поразяваше с размерите си още преди да си погледнал изобилието от цветове. Водопадът преливаше в тесен поток, който криволичеше надолу към малко езеро, покрито с водни лилии, а бели пясъчни пътеки водеха през зеленината към другите врати.

Светлината, проникваща през покрива, бе наситенолилава с розови и индигови нюанси — идеше вечерта. Отвлякоха ме в ранния следобед, но някак ми се струваше, че не се бе случило същия ден. Бавно се завъртях в кръг, опитвайки се да попия всичко, което ме заобикаляше, но то бе прекалено много. Очите ми не обхващаха и половината, а мозъкът ми не можеше да обработи видяното.

— Какво, по дяволите?

Лионет се засмя — пронизителен звук, който рязко заглъхна, сякаш се боеше, че някой може да я чуе.

— Наричаме го Градинаря — сухо каза тя. — Подходящо, нали?

— Какво е това място?

— Добре дошла в Градината на пеперудите.

Обърнах се, за да я попитам какво има предвид, и тогава го видях.

Момичето отпива голяма глътка вода, като върти бутилката между дланите си. Когато не дава признаци, че ще продължи, Виктор леко потропва по масата, за да ѝ привлече вниманието.

— Него? — подсказва ѝ той.

Не му отговаря.

Виктор вади снимка от джоба на сакото си и я поставя на масата между тях.