Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Разкажи ни за София и Уитни — намесва се Виктор, доволен, че може да се откъсне от татуировката за известно време. Има предчувствие какво се е случило, след като е била завършена, и с готовност би признал, че е страхливец, ако така ще отложи мига, в който ще чуе истината.

— Живях с тях.

Едисън вади бележника от джоба си.

— Къде?

— В нашия апартамент.

— Ще трябва…

Виктор го прекъсва:

— Разкажи ни за апартамента.

— Вик! — протестира Едисън. — Тя не ни дава никаква информация!

— Ще ни даде — отвръща той. — Когато е готова.

Момичето ги наблюдава, без да коментира, и подхвърля бутилката в ръцете си като хокейна шайба.

— Разкажи ни за апартамента — повтаря той.

Там живеехме осем души, като всичките работехме заедно в ресторанта. Апартаментът представляваше огромно таванско помещение без отделни стаи. Мебелите бяха подредени като в казарма, отстрани на всяко легло имаше подвижна закачалка и корнизи за пердета. Нямахме много лично пространство, но ни стигаше. При нормални обстоятелства наемът би бил баснословен, но кварталът беше скапан, а и бяхме толкова много, че можехме да изкараме своята част от парите за ден-два и през останалата част от месеца да работим само за себе си. Някои точно така правеха.

Бяхме странна смесица от хора — студентки, мъжкарани и една пенсионирана проститутка. Някои копнееха за свобода, да бъдат каквито си поискат и да ги оставят на мира. Единственото общо между нас беше, че работехме в ресторанта и живеехме заедно.

Честно казано, беше си истински рай.

Разбира се, понякога се карахме. От време на време имаше спорове и скандали за някоя дреболия, но обикновено приключваха много бързо. Все се намираше кой да ти даде назаем рокля, чифт обувки или книга. Работехме, а тези, които учеха, ходеха на лекции, но имахме пари и целият град беше в краката ни. Дори и на мен — израсналата с минимален надзор, подобна свобода ми изглеждаше чудесна.

Хладилникът винаги беше пълен с кифлички, алкохол и минерална вода, а шкафовете — заредени с презервативи и аспирин. Понякога се намираха и остатъци от храна за вкъщи, а когато социалните служби посещаваха София, за да видят как напредва, се разхождахме до зарзаватчийницата и криехме пиячката и кондомите. Ядяхме предимно навън или си поръчвахме за вкъщи. Тъй като всяка вечер работехме край храна, избягвахме кухнята на апартамента като чума.

О, и онзи алкохолик. Така и не разбрахме със сигурност дали живее в блока или не, но следобед го виждахме да пие на улицата и всяка вечер заспиваше фиркан пред вратата ни. Не вратата на сградата, а нашата врата. На всичкото отгоре беше и шибан перверзник, затова, когато се прибирахме по тъмно — общо взето, всяка вечер, — се качвахме до покрива, от там слизахме по противопожарната стълба и влизахме през прозорците на нашия етаж. Хазяинът ни монтира специална ключалка, тъй като София страдаше за пияния перверзник и не искаше да го предава на ченгетата. Като имахме предвид положението ѝ — пенсионирана проститутка и възстановяваща се наркоманка, която се опитваше да си върне децата, — останалите не настоявахме.

Момичетата бяха първите ми приятели. Предполагам, че съм срещала хора като тях и преди, но този път не беше същото. Имах възможност да страня от другите и обикновено го правех, ала с момичетата не само работехме, но и живеехме заедно, и просто беше… различно.

София се грижеше за всички ни като майка и когато се запознах с нея, бе напълно чиста повече от дванайсет месеца — беше го постигнала след две години напразни опити и пропадания. Имаше две ужасно красиви дъщери, които се намираха в едно и също приемно семейство. Най-хубавото беше, че приемните родители напълно подкрепяха София в усилията ѝ да си ги върне. Позволяваха ѝ да посещава момичетата винаги когато искаше. Щом станеше трудно и пристрастяването ѝ отново започваше да вие вътре в нея, някой от нас я набутваше в такси, за да види дъщерите си и да си спомни защо се стараеше толкова много.

Хоуп и нейната сянка Джесика. Хоуп беше жизнерадостната, която даваше идеите, а Джесика я следваше във всичко, което кажеше или направеше. Хоуп изпълваше апартамента със смях и секс. Докато Джесика използваше секса, за да си вдига самочувствието, то поне Хоуп ѝ показваше как и да се забавлява с него. Бяха бебета, само на шестнайсет и седемнайсет, когато се нанесоха. Амбър също бе на седемнайсет, но, за разлика от тях двете, имаше някакъв план. Беше успяла да постигне административна независимост, преди да навърши пълнолетие, за да се измъкне от системата за приемни грижи. Яви се на изпити за гимназиална диплома и ходеше на лекции в общинския колеж по двугодишна програма, докато избере специалност.