Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Катрин бе с две години по-голяма и никога, ама никога не говореше за живота си преди апартамента. Всъщност не казваше почти нищо. Понякога се водеше по акъла ни и вършеше разни лудории заедно с нас, но никога не поемаше инициативата. Ако някой строеше и осемте ни до стената и се запиташе коя бяга от нещо или някого, веднага бихме посочили Катрин. Ние обаче не я разпитвахме. Едно от основните правила в апартамента беше да не притискаме никого по лични въпроси. Всички си имахме багаж.

Уитни, която вече споменах, периодично получаваше сривове. Следваше психология, но беше много напрегната. Не по лош начин, просто не реагираше добре на стреса. Между семестрите беше фантастична, а по време на семестрите всички се редувахме да я успокояваме.

Ноеми също беше студентка в една от най-безсмислените специалности, познати на човечеството. Наистина си мисля, че причините да учи в колеж бяха стипендията и извинението, което английската филология ѝ осигуряваше, за да чете постоянно. За наш късмет, тя бе много щедра в споделянето на книгите си.

Ноеми беше тази, която ми спомена за апартамента през втората ми седмица в ресторанта. От три седмици бях в града, все още живеех в хостел и редовно носех цялата си собственост с мен на работа. Преобличахме се от униформите в ежедневните си дрехи в миниатюрната стаичка за персонала. Държах моята в ресторанта, за да мога все пак да отида на работа, ако ми откраднат нещата, докато спя. Всички други се преобличаха, защото униформата — дълга рокля и високи токчета — не беше предпочитан избор за облекло, с което биха се прибрали у дома.

— Абе… нали си човек, на когото може да се има доверие? — обади се Ноеми без никакви предисловия. — Имам предвид, че не се караш с момчетата, които разчистват, не спориш с управителката и не крадеш от никого в стаята за персонала. Никога не миришеш на наркотици или друга гадост.

— Имаш ли нещо предвид? — Опънах сутиена си и го закопчах на гърба, като наместих гърдите си, за да се поберат в него. Когато живееш в хостел, се разделяш със свенливостта, а процесът се ускоряваше още повече от мъничката стая за персонала и големия брой служителки, които трябваше да се преобличат в нея.

— Ребека каза, че си на крачка от клошарството. Нали знаеш, че някои от тук присъстващите живеем заедно? Е, имаме свободно легло.

— Сериозна е — провикна се Уитни, докато измъкваше златисточервеникави кичури от плитката си. — Става въпрос за легло.

— И шкафче — изкикоти се Хоуп.

— Говорихме си по въпроса и се чудехме дали би искала да се нанесеш. Наемът е триста на месец, включително битовите сметки.

Не бях в града от много отдавна, но дори и аз знаех, че това е невъзможно.

— Триста? Каква дупка сте наели за триста?

— Наемът е две хиляди — поправи ме София. — Твоят дял е триста. Допълнителната сума е за битовите сметки.

Звучеше добре, освен ако…

— Колко души живеете там?

— С теб ще станем осем.

Което значеше, че нямаше да е много по-различно от живота ми в хостела.

— Може ли да остана тази вечер, за да видя как е, и да реша утре?

— Звучи страхотно! — Хоуп ми подаде дънкова пола, която не изглеждаше достатъчно дълга, за да ми покрие бельото.

— Не е моя.

— Знам, но мисля, че ще ти стои много сладко. — Вече беше напъхала единия си крак в моите торбести джинси, затова предпочетох да не споря, мушнах се в полата и реших много да внимавам, когато се навеждам. Хоуп беше закръглена, почти пълничка, така че успях да дръпна полата малко по-надолу върху ханша си и да спечеля допълнителна дължина.

Очите на собственика светнаха, когато видя, че си тръгвам с момичетата.

— С тях ли живееш вече? Нали ще си в безопасност?

— Клиентите си тръгнаха, Гилиан.

Той заряза италианския акцент и ме потупа по рамото.

— Добри момичета са. Радвам се, че отиваш при тях.

Мнението му определено допринесе за това да склоня още преди да съм видяла апартамента. Първото ми впечатление от Гилиан беше, че е строг, но справедлив, и той ми доказа, че съм права, когато предложи пробна седмица на момиче, дошло на интервюто с платнена раница и куфар. Преструваше се на истински италианец, защото маниерниченето по някакъв начин караше клиентите да си мислят, че храната е по-добра. В действителност беше висок, едър оплешивяващ рижавел с мустаци, които бяха погълнали горната му устна и сега се опитваха да похитят останалата част от лицето му. Вярваше, че работата говори за човека повече от думите му, и оценяваше хората на този принцип. В края на първата ми седмица направо ми подаде графика за следващата, в който вече бе вписано моето име.