Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Нима казваш, че си забравила?

— Казвам, че той ме наричаше Мая.

През повечето време, докато татуировката ми не беше довършена, бях изолирана от другите момичета, с изключение на Лионет, която продължаваше да идва всеки ден, да говори с мен и да маже с мехлем разранения ми гръб. Даваше ми да разглеждам нейната дамга без никакви признаци на срам или отвращение. Тя вече беше част от нея като дишането, като непресторената грация в движенията ѝ. Майсторството беше поразително и се чудех колко ли от детайлността на рисунъка страдаше, щом настанеше време да се освежава яркостта на цветовете. Нещо обаче ме спираше да попитам. Минаваха години, преди една добра татуировка да избледнее до такава степен, че да се нуждае от ретуш. Не исках да мисля за това какво означава да остана в Градината толкова дълго.

Или по-лошо — какво означава да не остана толкова дълго.

Все още слагаха опиати във вечерята, която Лионет ми носеше на поднос заедно със своята собствена. През няколко дни вместо в леглото си се събуждах на твърдата, облицована с кожа кушетка, а Градинаря прокарваше ръце по вече татуираните места, за да провери как заздравяват, колко са чувствителни. Никога не ми позволи да видя рисунката и за разлика от стаята ми, където отразяващите стъкла бяха навсякъде, мрачните метални стени не ми даваха никаква надежда да я зърна.

Тананикаше си, докато работеше. Сам по себе си звукът беше приятен, но в комбинация с механичното жужене на иглите ми се струваше ужасяващ. Най-вече стари, но златни хитове: Елвис, Синатра, Мартин, Кросби, дори някои песни на „Андрюс Систърс“. Да лежа по собствена воля под иглите и да му позволявам да се подписва върху кожата ми като неин собственик, ми причиняваше странен вид болка. Тогава не разбирах, че имам много опции. Лионет сподели, че оставала с всяко момиче, докато крилете не са завършени. Все още не можех да разглеждам Градината и нямах възможност да потърся изход. Не бях сигурна дали Лионет знае път за бягство, или вече не ѝ пука. Затова му позволих да ми сложи проклетите криле. Никога не попитах какво би се случило, ако се съпротивлявам, ако откажа.

Замалко да го направя, но Лионет така пребледня, че смених темата.

Мислех си, че има нещо общо с това как тя никога не ме превеждаше през коридорите, а ме отвеждаше направо в самата Градина — в пещерата зад водопада. Каквото и да не искаше да видя — или не искаше да ми покаже, което изобщо не е същото, — можех да почакам. Предполагам, че беше страхливо от моя страна. Или прагматично.

Някъде към края на третата ми седмица в Градината той приключи.

Цяла сутрин беше по-напрегнат, по-съсредоточен, направи по-малко и по-кратки почивки. Първия ден беше татуирал около гръбнака ми, бе прокарал очертанията на крилете и беше нахвърлял основното от по-едрите шарки. След това бе започнал от върховете на крилете и се бе движил обратно към гръбнака, като редуваше четирите зони на гърба ми, за да не възпалява прекалено никоя от тях и да не я направи невъзможна за обработка. Беше много педантичен.

След това тананикането спря и когато изтри кръвта и излишното мастило, задиша учестено и повърхностно. Ръцете му трепереха, а преди това бяха съвсем овладени. Почувствах хладния успокояващ мехлем, който втриваше във всеки сантиметър от кожата ми.

— Изключителна си — пророни той дрезгаво. — Напълно безупречна. Истинско скъпоценно попълнение към моята Градина. А сега… сега трябва да получиш име.

Пръстите му погалиха гръбнака ми, най-зарасналото място, откъдето бе започнал татуировката, плъзнаха се по тила ми и се вплетоха във вдигнатата ми коса. По ръцете му бе полепнал мазен мехлем, който изцапа и сплъсти кичурите ми. Без предупреждение ме дръпна от кушетката, докато краката ми не опряха пода, но торсът ми остана върху кожената тапицерия. Чувах го как си разкопчава колана и ципа и здраво стиснах очи.

— Мая — простена той и прокара ръце по тялото ми. — Ти вече си Мая. Моя си.

Силно почукване по вратата я кара да прекъсне разказа за случилото се след това и момичето изглежда едновременно стреснато и благодарно.

Виктор изругава под носа си, скача от стола, отива до вратата и ядно я дръпва. Едисън му махва да излезе в коридора.

— Какво ти става, по дяволите? — изсъсква той. — Тя вече говореше.

— Екипът претърсвал кабинета на заподозрения и намерил нещо. — Партньорът му вдига голям найлонов плик за улики, пълен с шофьорски книжки и лични карти. — Изглежда е запазил всички.