Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Знам. Така че имам нужда да ми кажеш какво се е случило по-рано.

— Харесваше ми да съм Инара.

— Но това не си ти — бавно изрича той и в очите ѝ проблясва гняв. Изчезва почти толкова бързо, колкото полуусмивките и изненадата ѝ, но появата му е неоспорима.

— Значи ако розата си смени името, вече не е роза?

— Това е лингвистика, не самоличност. Същността ти не се съдържа в името, а в историята ти, а аз трябва да знам твоята.

— Защо? Историята ми няма да ти разкрие нищо за Градинаря, а ти точно това би искал да разбереш. За Градинаря и неговата Градина. За всичките му Пеперуди.

— Ако доживее да се яви пред съда, трябва да представим на съдебните заседатели свидетели, на които може да се вярва. Млада жена, която дори не иска да каже истинското си име, не отговаря на условията.

— Това е просто едно име.

— Не и ако е твоето собствено.

За кратко онази сянка на усмивка отново извива устните ѝ.

— Блис каза същото.

— Блис?

Лионет както винаги стоеше пред стаята за татуировки. Учтиво беше извърнала поглед, докато си слагах прилепналата черна рокля, която вече бе единственото ми облекло.

— Затвори си очите — нареди ми тя. — Нека караме стъпка по стъпка.

Толкова дълго бях стискала очи в тази стая, че мисълта отново да се лиша доброволно от зрението си ме накара да настръхна. Досега обаче Лионет се бе държала добре с мен и очевидно бе правила същото и с други момичета преди това. Избрах да ѝ се доверя още малко. Когато се подчиних, тя ме хвана за ръка и ме поведе по коридора в посока, противоположна на онази, в която обикновено тръгвахме. Коридорът беше дълъг и в края му завихме наляво. Колкото и пъти да посягах към стъклените стени с дясната си ръка, тя винаги увисваше в празното пространство, ако минавахме покрай някой от порталите. След това Лионет ме насочи през един от входовете и с леко докосване по раменете ме спря там, където си бе наумила. Усетих я как отстъпва.

— Отвори очи.

Беше застанала до мен, близо до центъра на стая, почти идентична с моята. В обзавеждането ѝ обаче се усещаше повече лично отношение — оригами фигурки, наредени на полица над леглото, чаршафи, одеяла и възглавници, оранжеви завеси, които скриваха тоалетната и душа. Изпод най-тумбестата възглавница се показваше крайчецът на книга, а под леглото имаше чекмеджета.

— Какво име ти даде той?

— Мая. — Овладях погнусата, която премина през тялото ми, щом го изрекох на глас за първи път и си спомних как Градинаря го повтаряше отново и отново, докато…

— Мая — повтори тя и още веднъж шокира слуха ми. — Погледни се сега, Мая. — Лионет вдигна огледало и го нагласи така, че да показва отражението на друго огледало зад мен. Големи участъци от гърба ми все още бяха зачервени, разранени и отекли около очертанията на прясната татуировка, за чиито цветове знаех, че са по-тъмни от тези, които щеше да добие, след като коричките се излющеха. Отстрани по тялото ми — там, където дрехата ми се разтваряше — се виждаха отпечатъци от пръсти, но нищо не можеше да скрие рисунката. Тя беше грозна и ужасяваща.

И възхитителна.

Горният чифт криле бяха златистокафяви като косата и очите на Лионет, осеяни с черни, бели и ярки бронзови точици. Долните криле сияеха в различни нюанси на розовото и лилавото, също украсени с черни и бели фигури. Детайлите бяха великолепни, а лекото нюансиране на цветовете създаваше усещане за уникални спектри. Богатите и наситени краски изпълваха почти целия ми гръб от върховете на раменете до под извивките на ханша. Външните краища на издължените, тесни криле едва се подаваха отстрани на торса ми.

Не можеше да се отрече майсторството. Какъвто и да беше Градинаря, със сигурност притежаваше талант.

Мразех татуировката, но беше възхитителна.

От входа се показа глава, бързо последвана от тялото на дребничко момиче. Повдигнеше ли се на пръсти, едва ли щеше да мине метър и шейсет, но всеки, който забележеше извивките ѝ, вече не можеше да гледа на нея като на дете. Имаше съвършена снежнобяла кожа и огромни виолетово-сини очи, а покрай лицето ѝ се сипеше цял водопад от черни къдрици, небрежно прибрани с фиба. Цялата бе изтъкана от поразителни контрасти. Чипият ѝ нос бе по-скоро чаровен, отколкото хубав, но както всички други момичета, които зърнах в Градината, бе прелестна. Красотата губи значението си, когато е в изобилие около теб.

— Значи това е новото момиче. — Тя се тръшна на леглото и притисна малка възглавница към гърдите си. — Как те нарече копелето?