Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Доколкото знаем.

Тя започва да върти чашата с кафе и предизвиква малка буря в нея.

— Но Инара е измислено име също като Мая, нали така? — внимателно я пита той. — Името ти, възрастта ти, нищо от това не е истинско.

— Съвсем истински са — тихо го поправя тя. — Толкова истински, колкото трябва.

— Достатъчно истински, за да си намериш работа и покрив над главата. Но преди това?

Едно от най-хубавите неща на Ню Йорк е, че никой не ти задава въпроси. Сещаш ли се — едно от онези места, към които хората се стремят? Мечта, цел, убежище, където можеш да изчезнеш сред милиони други жители, които искат същото. Никой не се интересува откъде си или какво те е довело насам, защото всички са прекалено погълнати от себе си, от това, което искат, и пътя към постигането му. Ню Йорк е пълен с истории, но никой не иска и да чуе за друго, освен за бъдещето. Дори когато си роден там, пак можеш да се покриеш, така че никога да не те намерят.

Качих се на автобуса за Ню Йорк с всичко, което притежавах, събрано в брезентова раница и куфар. Намерих кухня за бедни, където на хората не им пукаше дали спя в клиниката на горния етаж, стига да помагах при сервирането на храната. Един от другите доброволци ми спомена за човек, който току-що бил подготвил документите за съпругата му, нелегална имигрантка от Венецуела. Обадих се на номера, който ми даде, а на следващия ден бях в библиотеката, седях под статуя на лъв и чаках някакъв напълно непознат да се приближи до мен.

Когато най-накрая се появи час и половина след уговореното време, си помислих, че не ми вдъхва особено доверие. Беше среден на ръст, кльощав, дрехите му бяха вкоравени от сол, а имаха и други петна, чийто произход не исках да научавам. Сплъстената му коса се намираше в процес на образуване на расти. Непрекъснато подсмърчаше — очите му се стрелкаха наоколо всеки път, преди да вдигне ръкав, за да обърше зачервения си нос. Може и да беше гениален фалшификатор, но не бе трудно да отгатнеш за какво си харчеше парите.

Не ме попита как се казвам, по-скоро какво име искам да сложи на документите. Дата на раждане, адрес, шофьорска книжка или лична карта, желая ли да съм донор на органи?

Докато разговаряхме, влязохме в библиотеката, за да се възползваме от тишината, и когато стигнахме до чисто бяло платнище, той ме накара да застана пред него и ме снима. Преди да се видя с него в библиотеката, специално се бях погрижила за външния си вид — дори си купих малко грим, за да съм сигурна, че ще мога да мина за деветнайсетгодишна. Всъщност всичко опира до очите. Ако си видял достатъчно, изглеждаш по-стар, без значение какво е състоянието на остатъка от лицето ти.

Уговорихме се да се срещнем пред определена количка за хотдог същата вечер, щял да ми донесе това, което ми трябва. Когато се видяхме отново — той пак закъсня, — ми поднесе плик. Нещо толкова малко, а достатъчно да промени живота ти. Каза ми, че ще струва един бон, но щял да свали цената до петстотин, ако преспя с него.

Платих му един бон.

Той се отдалечи в една посока, аз тръгнах в обратната. Когато се върнах в хостела, където възнамерявах да прекарам нощта — достатъчно далеч от кухнята за бедни и от всеки, който може да си спомни за момиче, разпитвало за фалшиви документи, — отворих плика и за първи път се сблъсках очи в очи с Инара Мориси.

— Защо не искаше да бъдеш намерена? — пита Виктор, като разбърква с химикалка сухата сметана в кафето си.

— Не това ме тревожеше — за да бъдеш намерена, някой трябва да те търси.

— И защо никой не би те потърсил?

— Ню Йорк ми липсва. Там никой не ми задаваше подобни въпроси.

Слушалката в ухото му изпуква, когато един от криминолозите отваря линия.

— От Ню Йорк казват, че е положила изпит за завършване на гимназия преди три години. Взела го е с отличие, но така и не се регистрирала за SAT 2 2 Стандартизирани тестове след завършване на гимназия в САЩ, чийто български еквивалент са матурите. Резултатите от SAT често служат като приемен изпит за американските университети — Б.р. , нито е поискала резултатите ѝ да бъдат пратени в колеж или при работодател.

— Да не би да си напуснала гимназията? — пита той. — Или си се явила на изпит, колкото да не се налага да си вадиш диплома?

— След като вече разполагате с име, е много по-лесно да ми ровите в живота, а? — Тя дояжда тортата и грижливо намества пластмасовата вилица върху чинията със зъбците надолу. Облизва единствения пръст, който не е превързан с марля или лейкопласт, притиска го в захарта и го пъха в устата си. — Но то може да ви даде информация само за Ню Йорк.