Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Поне на онези, които са имали документи. — Виктор взема плика. — Господи, това са много лични карти — Разклаща ги, за да види какво се крие зад първия слой от имена и снимки. — Намери ли нейната?

Едисън му подава друг плик, по-малък, в който има само едно парче пластмаса. Лична карта от Ню Йорк. Виктор веднага я разпознава. Малко по-млада е, лицето ѝ е по-меко, макар изражението ѝ да не е.

— Инара Мориси — чете той, но Едисън поклаща глава.

— Сканираха останалите и започнаха да ги проверяват, но тази е била първа. Инара Мориси не е съществувала допреди четири години. Номерът на социалната осигуровка отговаря на двегодишно дете, което е починало през седемдесетте. От поделението в Ню Йорк пращат човек на последната записана месторабота — ресторант на име „Вечерна звезда“. Адресът на личната карта е изоставена сграда, но се обадихме в ресторанта и ни съобщиха адреса на апартамента. Агентът, с когото говорих, подсвирна, когато ми го даде — очевидно е в опасен квартал.

— Тя сама ни го каза — отвръща разсеяно Виктор.

— Да, много е доверчива и искрена.

Хановериан не отговаря веднага, погълнат от разглеждане на личната карта. Вярва на партньора си, че е фалшива, но какъв фалшификат, по дяволите! Трябва да признае, че при обичайни обстоятелства щеше да го заблуди.

— Кога е престанала да идва на работа?

— Според шефа ѝ — преди две години. Данъците го потвърждават.

— Две години… — Виктор връща по-големия плик и огъва по-малкия около единствената лична карта в него, докато става достатъчно малък, за да го пъхне в задния си джоб. — Да бъдат проверени колкото се може по-бързо. Извикай криминолозите от други екипи, всички, които успеят да се измъкнат. Идентификацията на момичетата в болницата трябва да е приоритет. След това ни намери няколко слушалки, за да могат следователите да получават новини от офиса в Ню Йорк.

— Ясно. — Едисън се мръщи по посока на затворената врата. — Тя наистина ли говореше?

— Говоренето не ѝ е проблем. — Засмива се Виктор. — Ожени се, Едисън, или по-добре се сдобий с дъщери тийнейджърки. Тя е на по-високо интелектуално ниво от повечето си връстнички, но поведенческите модели са налице. Трябва просто да сортираш информацията и да отсееш важното. Ослушвай се за неизказаното.

— Има причина да предпочитам да разпитвам заподозрени, а не жертви. — Партньорът му изчезва в стаята на следователите, без да дочака отговор.

Докато е навън, може да се възползва от почивката. Виктор тръгва енергично по коридора и влиза в главната стая на екипа, заобикаля бюрата и отделените със стени кътове и върви към ъгъла, който служи за кухня и стая за отдих. Вади каната от кафемашината и преценяващо я помирисва. Течността не е гореща, но и не лъха на застояло. Разлива я в две чаши, които изглеждат чисти, и ги пъха в микровълновата. Докато се загряват, преравя хладилника за нещо, което става за ядене. Не търси точно торта за рожден ден, но и тя ще свърши работа. Не след дълго държи картонени чинии с два дебели резена, както и няколко пакетчета захар и суха сметана. Пъха пръсти през дръжките на чашите и се връща в стаята на следователите.

Едисън се мръщи, но поема чиниите от ръцете му, за да може партньорът му да си сложи слушалките. Виктор не се опитва да крие кабела, момичето е прекалено умно. Когато ги наглася, отново взема чиниите и влиза в стаята. Стряска я с тортата и внимателно крие усмивката си, докато бута едната чиния и чашата през плота от неръждаема стомана.

— Помислих си, че може да си гладна. Не знам как си пиеш кафето.

— Не пия кафе, но благодаря. — Тя бута обратно чашата и прави гримаса, щом вкусва тортата, но преглъща и си отчупва друга хапка.

Виктор чака, докато устата ѝ се напълни с червена розичка от маслен крем.

— Разкажи ми за „Вечерна звезда“, Инара.

Тя не се задавя, не трепва, но настъпва кратка пауза, миг на абсолютна неподвижност, който отминава толкова бързо, че Виктор нямаше да го долови, ако вече не го очакваше. Тя преглъща и облизва крема от устните си, като оставя алени ивици по тях.

— Ресторант е, но ти вече знаеш.

Виктор вади плика с личната карта от джоба си и го слага на масата. Момичето потупва с нокът по документа, като така от време на време закрива снимката на лицето си.

— Запазил ги е? — пита тя невярващо. — Изглежда толкова…

— Глупаво?

— Разбира се. — Замислената физиономия издължава лицето ѝ, а пръстите ѝ покриват пластмасовата карта и я скриват от поглед. — Всички ли?