Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Тръгнахме си в три през нощта. Бях опознала улиците и влаковете, затова не се чувствах толкова притеснена, колкото би трябвало, щом влязохме в квартала. С крака, изтръпнали от часовете, прекарани на токчета, изкачихме множеството стълби до последния етаж. След това продължихме нагоре до покрива, като се промъквахме покрай градински мебели, покрити решетки и нещо, което приличаше на буйна леха с марихуана в единия ъгъл. Накрая се спуснахме надолу по противопожарната стълба към множеството прозорци. София пъхна ключа в ключалката, а Хоуп се кикотеше и ми обясняваше за пияния перверзник в коридора.

И ние имахме няколко такива в хостела.

Жилището беше огромно, просторно и чисто, с по четири легла, строени покрай две от срещуположните стени, и дивани, наредени в квадрат по средата. Кухненски остров отделяше пространството за готвене от останалата част от помещението, а една врата водеше към банята, в която имаше десет различни душа, сочещи в различни посоки.

— Не задаваме въпроси за онези, които са живели тук преди нас — деликатно се изрази Ноеми, когато ми ги показа. — Това са обикновени душове, не оргия.

— Успяхте ли да убедите и хората от поддръжката?

— О, не. Да се ебаваме с тях, е половината от забавлението.

Не се сдържах и се усмихнах. Беше забавно да се работи с момичетата. Винаги подхвърляха шеги, обиди и комплименти из кухнята, оплакваха се от дразнещи клиенти или флиртуваха с готвачите и миячите. През последните две седмици се бях усмихвала повече, отколкото помнех да съм го правела някога преди.

Всички намятаха чантите си върху шкафчетата в долната част на леглата. Много от момичетата се преоблякоха в пижами или в това, което се опитваха да представят за пижами, но щеше да мине още доста време, преди да заспят. Уитни извади учебника си по психология, а Амбър — двайсет шотчета, които напълни с текила. Посегнах към едно от тях, но Ноеми ми подаде чаша с водка.

— Текилата е за учене.

Седнах на един от диваните и се загледах как Катрин чете тестовете на Амбър. Количеството шотове отговаряше на номера на въпросите. Ако Амбър сгрешеше, трябваше да изпие един шот. Ако дадеше правилен отговор, можеше да накара някой друг да го изпие. Подаде първия на мен и аз се опитах да не се задавя с отвратителните текила и водка.

Все още бяхме будни, когато съмна. Ноеми, Амбър и Уитни тръгнаха на лекции, а останалите най-накрая си легнахме.

Щом се събудихме следобед, подписах споразумението, което момичетата сключваха вместо договор, и платих първия си наем с бакшишите от последните две вечери. И просто ей така вече не бях бездомна.

— Каза, че това е била третата ти седмица в града? — пита Виктор, докато преглежда наум списък с градове, които момичето може да има предвид. В говора ѝ няма издайнически диалект, нито жаргон, които да помогнат за идентифициране на произхода ѝ. Почти е сигурен, че е умишлено.

— Точно така.

— Къде си живяла преди това?

Тя допива водата, вместо да отговори. Внимателно оставя празната бутилка в единия ъгъл на масата, обляга се на стола и бавно започва да движи превързаната си длан нагоре-надолу по ръката си.

Виктор се изправя, сваля сакото си, заобикаля масата и го намества върху раменете на момичето. Напряга се, когато той се приближава, но Виктор внимава кожата му да не докосва нейната. Когато се връща от своята страна на масата, тя се отпуска достатъчно, за да мушне ръце в ръкавите. Сакото ѝ е голямо и пада на гънки, но ръцете ѝ спокойно се подават през маншетите. Апартаменти като складове, ресторанти, отворени до безбожни часове… Ню Йорк, решава той. Плюс това тя спомена влакове вместо метро — може би е следа? Отбелязва си наум да се обади в Бюрото в Ню Йорк и да види дали няма да открият нещо за момичето.

— Ти учеше ли?

— Не. Само работех.

Почукване по прозореца изстрелва Едисън навън. Момичето го гледа как излиза с известно задоволство, след това обръща безизразното си лице обратно към Виктор.

— Какво те накара да решиш да отидеш в града? — пита той. — Не звучи като да си познавала някого там. Нямала си план, когато си пристигнала. Защо го направи?

— А защо не? Нали е нещо ново? Нещо различно.

— Нещо далечно.

Тя вдига вежда.

— Как се казваш?

— Градинаря ме наричаше Мая.

— Но невинаги си се казвала така.

— Понякога беше по-лесно да забравиш. Разбираш ли? — Тя се заиграва с маншетите, навива ги и ги развива с бързи движения. Вероятно действа по същия начин и със сребърни прибори, когато се наложи. — Ти си там, нямаш шанс за бягство, няма начин да се върнеш към живота, който познаваш. Защо тогава да се вкопчваш в него? Защо да си причиняваш още болка, като си припомняш това, което никога повече няма да имаш?