Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Стигнахме в лунапарка около десет и през първите два часа всичко беше наред. Тогава се появи въртележката.

Мразя шибаните въртележки. Баща ми застана на изхода, за да ме изчака да сляза, майка ми стоеше на входа, за да ми помогне да се кача. Просто висяха в двата противоположни края на онова нещо и ме гледаха как се въртя в кръг. Бях прекалено малка, за да стигна железните стъпенки, а конят, върху който се намирах, беше толкова широк, че краката ме заболяха, но не спирах да се въртя. Докато не видях как баща ми се отдалечава с едно латиноминьонче. След още едно кръгче зърнах майка ми да си тръгва с висок засмян рижавел с шотландска поличка.

Някакво мило дете, по-голямо от мен, ми помогна да сляза от коня, след като свали по-малката си сестричка, и ме държа за ръка, докато вървяхме към изхода. Исках да остана при това семейство, да бъда малката сестричка на някого, който те придружава до въртележката и ти държи ръката, докато вървите, който ти се усмихва и те пита дали си се забавлявала. Но се отдалечихме от въртележката, аз му благодарих, помахах на една жена, която не обръщаше внимание на нищо друго, освен на мобилния си телефон, за да заблудя момчето, че съм намерила майка си, и се взирах след него и сестра му, докато се връщаха при родителите си, които се радваха да ги видят.

През остатъка от деня се шляех из атракционите. Опитвах се да остана незабелязана за охраната, но слънцето залезе, лунапаркът затвори, а аз все още не бях открила нито един от родителите ми. Охраната ме забеляза и ме заведе в Залата на срама. Така де, неофициално го наричаха Мястото за изгубени родители. Чуха се множество повиквания по високоговорителя, които призоваваха родители, изгубили децата си, да дойдат и да си ги приберат. Не бях сама — имаше и други забравени деца, загубили се или криещи се.

Тогава чух един от възрастните да споменава службите за закрила на детето. Специално наблегна на факта, че са длъжни да им се обадят за всеки, който не е потърсил отрочето си преди десет часа вечерта. Съседите ни бяха приемно семейство и мисълта да живея с хора като тях ме ужасяваше. За щастие, едно от по-малките деца се напика и така се разпищя, че всички възрастни започнаха да се суетят около него в опитите си да го успокоят, а аз успях да се измъкна навън и да се върна в парка.

Отне ми известно време, но в крайна сметка намерих главния вход, незабелязано се прилепих за опашката на училищна група, която се бе забавила по атракционите, и излязох на паркинга. От там за час преминах всички паркинги и се добрах до бензиностанция, която продължаваше да бъде ярко осветена заради прибиращите се. Все още разполагах с по-голямата част от джобните пари, които баща ми беше пъхнал в джоба ми, преди да се кача на въртележката, затова се обадих на мобилните им телефони, после на домашния телефон и след като не се сетих какво друго да направя, звъннах на съседа.

Беше почти десет вечерта, но той скочи в колата и кара два часа, за да ме вземе. Два часа по-късно у нас все така не светеше.

— Съседът приемен баща ли беше? — пита Виктор, когато тя млъква, за да оближе напуканите си устни. Агентът се пресяга към празната бутилка от вода и я вдига към огледалното стъкло. Не я сваля, докато един от криминолозите не му съобщава, че Едисън идва към него.

— Да.

— Нали те е прибрал у дома? Защо тогава мисълта да живееш с него е била толкова ужасна?

— Когато спря пред къщата си, ми каза, че трябва да му се отблагодаря, задето ме е докарал, като му излижа близалката.

Пластмасовата бутилка простенва в знак на протест, когато я смачква в юмрука си.

— Мили боже.

— Придърпа главата ми към скута си, а аз си бръкнах в гърлото и се насилих да повърна върху него. Погрижих се и да натисна клаксона, за да излезе жена му. — Момичето отваря друго пакетче захар и изсипва половината в устата си. — След месец го арестуваха за блудство и тя се премести.

Вратата се отваря с трясък и Едисън хвърля нова бутилка с вода към момичето. По протокол трябва да им махат капачките, защото има опасност от задавяне. Другата му ръка обаче е заета от наръч снимки, които партньорът му хвърля на масата заедно с плика с личните карти, който държи под мишница.

— Като не ни казваш истината — изръмжава той, — предпазваш човека, извършил това.

Инара е права — различно е, когато видиш нещо с очите си, а не само четеш за него. Виктор разглежда една снимка от купчината, след това втора, трета и четвърта. На всички са запечатани коридорите от съсипания градински комплекс.