Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Градинаря дойде при нея точно преди зазоряване.

Беше елегантен мъж, може би малко над средния ръст, добре сложен. От онзи тип, които винаги изглеждат поне десет или петнайсет години по-млади, отколкото са в действителност. Тъмноруса коса, винаги идеално сресана и подстригана, светлозелени очи с цвят на море. Не може да се спори, че беше красив, макар стомахът ми да се обръщаше, щом го зърнех. Никога преди не го бях виждала облечен в черно. Стоеше на входа с палци, подаващи се от джобовете, и ни гледаше.

Лионет пое дълбоко дъх, яростно стисна Блис, прошепна нещо в ухото ѝ и я целуна за сбогом. След това се обърна към мен и ребрата ме заболяха от силата на прегръдката ѝ.

— Казвам се Касиди Лорънс — прошепна тя толкова тихо, че едвам я чух. — Моля те, не ме забравяй. Не му позволявай да остане единственият, който да ме помни. — Целуна ме, затвори очи и позволи на Градинаря да я отведе.

С Блис прекарахме останалата част от предобеда в стаята на Лионет и разглеждахме дребните вещи, която бе успяла да натрупа през последните пет години. Беше живяла там пет години. Свалихме завесите, които ѝ осигуряваха лично пространство, сгънахме ги заедно със завивките на спретната купчина и ги оставихме в края на голия матрак. Книгата, която бе държала под възглавниците си, се оказа Библията, в чиито полета пет години бе описвала своя гняв, отчаяние и надежди. Имаше и достатъчно хартиени оригами животни за всички момичета в Градината, така че цял следобед ги раздавахме в комплект с черните дрехи. Когато седнахме да вечеряме, в стаята не бе останало нищо от Лионет.

Същата вечер стените се спуснаха. С Блис се свихме на моето легло, което вече имаше повече завивки от един чаршаф. Заслужих си личните вещи, като не създавах проблеми и не се опитвах да се самоубия, така че вече разполагах със спално бельо в същите наситени розови и лилави цветове като долния чифт криле на гърба ми. Блис плака и руга, когато стените се спуснаха и ни затвориха в стаята. Вдигнаха се след няколко часа и преди да се качат на повече от педя от пода, тя ме сграбчи за ръката и двете заедно излязохме през портала, за да бродим по коридорите.

Успяхме да минем само метър-два.

Там, облегнат на стената на красивия ни затвор, стоеше Градинаря и разглеждаше момичето зад стъклото. Главата ѝ бе паднала върху гърдите, малки каишки под мишниците ѝ я държаха изправена. Прозрачна смола изпълваше останалото пространство, а роклята се вееше из него, все едно бе потопена под вода. Виждахме всеки детайл от ярките криле на гърба ѝ, който бе почти притиснат в стъклото. Всичко, което бе представлявала Лионет — дръзката ѝ усмивка, очите ѝ, — бе скрито, така че крилете ѝ да останат единственият фокус.

Градинаря се обърна към нас и прокара ръка през заплетената ми от спането коса, като леко подръпна възелчетата, на които се натъкна.

— Забравила си да си вдигнеш косата, Мая. Не мога да видя крилете ти.

Понечих да я прибера и завия на кок, но той ме хвана за китката и ме повлече след себе си към стаята ми.

Блис изруга и се затича по коридора, но преди това зърнах сълзи в очите ѝ. Градинаря седна на леглото ми и реса косата ми, докато не заблестя като коприна. Не спираше да прокарва пръсти през нея. След това ръцете му се преместиха другаде, както и устата му, а аз затворих очи и започнах да рецитирам наум „Долината на въздишките“.

— Чакай, какво? — прекъсва я Едисън с измъчено изражение на лицето. Тя се извръща от снимката и му хвърля объркан поглед.

— „Долината на въздишките“ — повтаря тя. — Поема от Едгар Алън По. „Бяха всички на война, пазят нейните цветя от небесния си замък звездни ириси и пада ден във сините треви, в тях червено слънце спи…“ 4 4 Прев. от англ. Теменуга Маринова — Б.пр. . Обичам По. Има нещо много освежаващо в човек, който е така безсрамно мрачен.

— Но какво…

— Това правех всеки път, когато Градинаря идваше в стаята ми — безцеремонно продължава тя. — Не смятах да се съпротивлявам, защото не исках да умра, но нямах намерение и да участвам. Затова го оставях да върши каквото си поиска и занимавах ума си с друго, като рецитирах стихове на По.

— Денят, в който завърши татуировката ти… тогава ли за първи път, ъ… първият път…

— В който рецитирах По ли? — довършва тя вместо него с подигравателно вдигната вежда. Виктор се изчервява и кимва. — Не, слава богу. Бях започнала да се интересувам от секс няколко месеца по-рано и Хоуп ми отстъпи едно от момчетата си. Така да се каже.