Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Маргарет се пресегна и й подаде салфетка. Лус изтри очите си и си издуха носа.

— А кой е този мъж, с мачетето? — попита Маргарет със смях, опитвайки се да развесели малко обстановката.

Лус се засмя леко. Както седяха така, рамо до рамо, тя се вгледа в другите снимки и почувства, че тежестта в гърдите й изчезва.

— Това е Луис Замора, първият й мъж. От това, което знам за него, той е бил особняк, но трудолюбив човек. Дошъл е в Америка, като bracero.

— Какво означава това?

— По време на Втората световна война, много американци се записали в армията и били изпратени отвъд океана, така че се появил недостиг от работна ръка. Затова, американското правителство започнало да набира работници от Мексико, най-вече за земеделска работа. Наричали ги braceros, което означава „работници“. След това той пътувал постоянно, ту в Щатите, ту обратно в Мексико, но винаги изпращал пари у дома. Отсъствал по шест месеца всяка година и абуела ми разказваше, колко самотна е била. Отгледала децата си почти сама. Две дъщери и един син.

— Две дъщери? Мислех, че майка ти е от друг баща.

— Така е. Втората дъщеря на абуела и на Луис починала, скоро след раждането си. Понякога си мисля, колко уплашена трябва да е била баба, без мъжка опора в такъв момент. Винаги съм се чудела, дали това не е причината, поради която е изминала целия този път, от Мексико, до Милуоки, когато майка ми ме е родила. Не е искала дъщеря й да е сама, с бебе на ръце, както е била тя.

Имаше още снимки на Есперанса с Луис и с децата им Маноло и Мария. И други хора от семействата и на двамата. Лус се срамуваше, че не знаеше имената на всичките си братовчеди, които никога не беше срещала.

— Този е красавец — каза Маргарет и посочи снимката, на която Марипоса стоеше до млад и висок русокос мъж, пред някакъв фонтан.

— Това е баща ми — каза Лус с безразличие. — Не го познавам. Никога не е бил част от живота ми.

Думите прозвучаха много студено от устата й, но тя не можеше да се преструва, че изпитва някакви чувства към този човек.

— Поне сега знам, откъде си наследила, сините си очи.

— Не е задължително, да са от него. Дядо ми Хектор също е имал сини очи.

Лус посочи снимката на гладко избръснат мъж, с очила, с кръгли телени рамки, костюм и вратовръзка. Светлокестенявата му коса опираше до яката на ризата му и имаше гъсти бакенбарди в стила на 60-те години на двайсети век.

— Бил е професор, преподавал е в университет. В Мексико има много силно европейско наследство. Имаме испански, френски и немски примеси. Мексико е националност, не етническа група.

— Какви са очите на Съли?

— Сини. Защо?

— Просто се опитвам, да изчисля вероятността, вашите деца да имат сини очи.

Лус я сръга шеговито в ребрата и обърна следващата страница на албума.

На нея имаше измачкана снимка на Есперанса, стояща до Марипоса, която държеше бебе в скута си.

— Това ти ли си?

— Да.

— Виж се само! Толкова си сладка. И цялата тази коса!

Лус гледаше снимката, която баба й беше държала в ръце, в предсмъртните си мигове. Тя беше любимата на Есперанса. На нея слабичката Марипоса с дълга, вълниста кестенява коса, спускаща се почти до кръста, държеше чипоносото бебе Лус, увито в бяла дантелена завивка. Марипоса се взираше в дъщеря си с обожание. Лус беше измъкнала снимката от студените ръце на баба си и грижливо я беше залепила в албума. Винаги когато погледнеше към тази снимка, в сърцето й пламваше отчаян копнеж по майка й.

— Значи това е майка ти?

— Да.

— Красива е.

Лус се усмихна горчиво.

— Всички го казват.

— Не я ли помниш?

— Не съм много сигурна, дали си спомням наистина нея, или образа, който съм си създала, в представите си от тези снимки. И, разбира се, от разказите на абуела за нея.

— Как е починала?

Лус се вгледа в снимката, съзнанието й започна да се замъглява. Винаги когато си зададеше този въпрос, сърцето й се свиваше и стомахът я заболяваше. Дали майка й не беше убита? Дали беше скочила от скала? Какво беше станало с нея?

— Не знам — отвърна тихо тя.

След кратко мълчание, Маргарет попита изумено:

— Не знаеш ли? Искаш да кажеш, че не знаеш, какво е било заболяването й?

— Не. Било е някакъв инцидент. В Мексико. Но не знам нищо повече. Баба отказваше да говори за това. Беше съсипана. Когато я питах, се разстройваше толкова много, че се научих, от много рано да не настоявам за отговор. Не исках да я нараня.

— Имах един чичо Фил, който умря. Брат на майка ми. Когато я питах как е умрял, тя поклащаше глава и казваше: „Не е твоя работа. Върви да си играеш.“ Знаех, че крие нещо. Той беше тъмната семейна тайна. След години разбрах, че се е самоубил.