Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Затова не се страхувай, mi nina. Когато чуеш тътена на гръмотевицата, чуваш гласа на Ехекатл, който иска да ни покаже, че е тук. Идва с воините си облаци и носи гръмотевици, за да разтърси небето и да донесе вятър. Идва заедно с великия бог Тлалок, който носи дъжда, за да напои земята. Шшш… вслушай се сега. Чуваш ли тропота по покрива? Всяка капка е дар от боговете. Знак за обновление и прераждане. Шшш… заспивай сега и слушай музиката, която прославя богатството на живота.

Гръмотевица отекна някъде в далечината, докато бурята отминаваше. През прозореца дъждът трополеше тихо и ритмично. Със спомените за Есперанса, оживели в мислите й, Лус притисна Серена близо до себе си и се предаде на съня.

Металната кофа изтрака силно, когато Марипоса я бутна по коридора. Тя чистеше подовете на четириетажната сграда всеки понеделник и четвъртък с гореща вода и разтворен в нея оцет. Острата миризма събуждаше в нея спомени за майка й, която търкаше дървените подове на техния дом всяка сутрин. Спря за миг и се облегна на дръжката на парцала със затворени очи, докато я заливаше поредната вълна на съжалението и разкаянието. Чувството беше толкова силно, че Марипоса усещаше как раменете й се огъват като листо, хванато от пламъците на огъня.

Пое си дълбоко въздух, издиша тежко и се насили да продължи да чисти. Не можеше да си позволи, да загуби тази работа. Да, беше обикновена чистачка, но изкарваше парите си честно, а като се имаше предвид миналото й, трябваше да бъде благодарна и за това. В задълженията й влизаше метене, бърсане на прах и чистене на общите помещения на малкото блокче. В замяна можеше да живее в приземното студио до градината, предвидено първоначално за пазача на сградата, и получаваше скромна заплата.

Входната врата се отвори. Чу се тракането на високи токчета и топуркането на кучешки нокти по пода. Марипоса извърна глава и каза:

— Добър ден, мисис Барет.

— Здравей, Мари — отвърна разсеяно жената.

Марипоса поздравяваше мисис Барет всеки ден, вече две години и все пак, тя никога не се беше обърнала към нея, с цялото й име. Отначало я поправяше, но мисис Барет продължаваше да я нарича Мари, както настояваше и да бъде наричана „мисис Барет“, въпреки че беше разведена. Марипоса се дразнеше, че жената използва погрешно име, когато се обръщаше към нея, но беше спряла да я поправя.

Мисис Барет беше на средна възраст, изпълнителен мениджър в една застрахователна компания. Вероятно беше преуспяла жена, защото винаги носеше хубави обувки и чанти. Днес беше облечена в яркожълта рокля, с черни кожени маркови обувки, които сигурно струваха повече, от надницата на Марипоса за цяла седмица. Подмина я, без да я погледне, и се запъти към пощенската си кутия. Скъпите й обувки и едрите кални лапи на нейното куче, порода корги, оставяха мръсни отпечатъци по мокрия под.

След като провери пощата си, мисис Барет забеляза, че Марипоса чака, с парцал в ръка, вперила поглед в пода. Жената сведе очи надолу и възкликна изненадано.

— О! Бутси, лошо момиче — обърна се тя към кучето си. — Виж как изцапа. — Погледна към Марипоса и се усмихна пресилено. — Колко е хубаво, че си още тук, с този парцал. Ще се махнем от пътя ти. Хайде, Бутси.

Тръгна към асансьора, без да каже нищо повече, оставяйки още кални следи.

Марипоса се чувстваше мъртва отвътре, имунизирана срещу обидните коментари и подигравките на хора, които не означаваха нищо за нея. Просто отново прокара парцала по пода с монотонно движение. Когато приключи, вдигна натежалата от мръсната вода кофа. Направи гримаса, докато я влачеше по коридора до малката стаичка с мивка и тоалетна, където прибираше нещата си за чистене. Изсипа водата в канала, пуфтейки от усилие. Постави ръка на кръста си и разтърка болезненото място. Беше само на четирийсет години, но имаше болки като стара жена. Все пак двайсет от тях бяха особено тежки. Наркотици, неправилно хранене, пушене — всичко това беше отнело силата на мускулите й, здравината и красотата на кожата и на косата й. Виждаше промените всеки път, когато се погледнеше в огледалото. Не че красотата вече я интересуваше. Някога беше свикнала с вниманието на мъжете и завистта на жените. Това време й се струваше толкова далечно. Бе направила много грешки и беше научила някои много трудни уроци. Не искаше да го преживява отново. Ден за ден, това бе нейната мантра. Трябваше някак да се овладее, да бъде силна, за да може да се изправи срещу дъщеря си. Сега искаше от живота само едно — прошката на Лус.