Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Смъртта на баба й беше напълно неочаквана, шокираща за нея. Погребението и мъката й, след него, бяха изцедили и последните й сили. А след това започна и пътуването с непредвидените отклонения и събития. Лус си даде сметка, че беше пропуснала много обеди и вечери. Наведе се напред и внимателно прокара пръсти по изострилите се скули, по носа и по устните си. Очите й изглеждаха по-големи. Младежката пухкавост на бузите й, момичешкото й изражение, бяха заменени с нова зрялост, която откриваше за пръв път у себе си. Учуди се, как промените, които чувстваше, че стават вътре в нея, намират отражение и във външността й.

Беше любопитна, да види леля си Мария. Дали имаше носа на Есперанса, скулите й, смеха й? Дали щеше да прилича на майка й? Какви нови истории щеше да й разкаже за баба й и за Марипоса?

Излезе от банята, нетърпелива, да открие адреса на леля си. Маргарет седеше на бюрото пред лаптопа си, ровеше из нета и търсеше информация за колониите на пеперудите. Беше подвила единия си крак под себе си и похапваше пържени картофки с кетчуп. Миризмата на мазните картофки, припомни на Лус колко беше гладна и устата й се напълни със слюнка. Серена се беше свила на леглото, острото й носле беше отпуснато грациозно, върху предните й лапички. В мига, в който Лус вдигна плика с храната, кучето подскочи и започна да скимти. Момичето й даде част от хамбургера си, а своята половинка изяде, докато прелистваше тефтера с адреси на баба си.

За пореден път прегледа методично всички записки из протритите и измачкани страници. Почеркът беше от старата школа, като на човек, учен да пише от монахините. Всяка буква беше оформена по характерния за баба й закръглен начин. Показалецът на Лус прелистваше страница след страница. Есперанса беше много старателна. Срещу името на леля й имаше няколко адреса и различни телефони, повечето от които бяха зачертани. Лус си пое дъх и набра последния записан номер срещу името на Мария Авила. Същият номер, на който беше звъняла и преди погребението. Телефонът звънна два пъти. Чу се отново автоматично съобщение, че този номер вече не е активен.

— Някакъв късмет? — попита Маргарет.

— Не. Всъщност не очаквах наистина някой да вдигне, просто реших да опитам за последен път. Сега е ред на телефонния указател.

Пресегна се и извади от долния рафт на шкафа дебелия указател, с адресите и телефоните на жителите на Сан Антонио. Тръсна го на леглото и го отвори нетърпеливо. Отмести Серена и започна да търси името на леля си. Изпъшка, когато видя, колко много са жените, с това име.

— Сигурно има поне петнайсет Марии Замори в Сан Антонио!

— Знам. Проверих в интернет. Същото е. Поне не са петдесет.

— Предполагам, че просто трябва да звънна на всяка една от тях. Може би ще имам късмет и ще я открия от първия път.

— Може би, но вече е късно. Почти девет часът е. Не искаш да тормозиш хората по това време. Защо не оставиш за утре, на свежа глава? Беше дълъг ден и не знам за теб, но аз съм изтощена.

Лус въздъхна и остави указателя на пода. Усети, как ентусиазмът й отстъпва, пред новия пристъп на отчаяние.

— Ами ако не успея, да я открия? Ако, дори вече не живее в Сан Антонио?

— Няма да спираш — отвърна Маргарет. — Пък и това не е крайната цел на пътуването ти, нали?

Лус погледна приятелката си. За момента нейната решителност трябваше да стигне и за двете. За Маргарет краят на пътуването й, не беше Сан Антонио, а светилищата на пеперудите монарх в Мексико. Това беше просто спирка по пътя й. Лус обаче знаеше, че ако не откриеше леля си в този град, това можеше да бъде краят на нейното пътешествие.

Отиде при багажа си и порови из него, за да намери албума със снимки на баба си. Върна се на леглото. Подгъна крака под себе си и започна да разглежда познатите снимки.

— Обичам фотоалбумите — каза Маргарет и затвори лаптопа си, за да приседне до нея. Наведе се напред и присви очи. — Това Есперанса ли е?

— Да — отвърна Лус.

Сърцето й заби силно, заля я гигантска вълна на любов. Баба й стоеше права, облечена в традиционна мексиканска рокля — бяла, с много дипли и пищно избродирана с ярки шарени цветя. Черната й коса блестеше, сплетена на плитки и украсена със свежи цветя.

— Това е снимка, от сватбата й с Луис, нейния първи съпруг.

— Така си я представях — каза нежно Маргарет. — Мила, но силна. Мъдра жена.

Лус усети отново болезнена тежест в сърцето си, както ставаше всеки път, когато видеше снимка на баба си или се замислеше за нея. Опитваше се, да не се поддава на скръбта и повечето дни успяваше. Сега обаче, нощта беше дошла и тя чувстваше как мракът настъпва към нея.