Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Мамка му — измърмори той.

Това беше жената, чийто телефонен номер търсеше Лус. Трябваше да вдигне по-рано. Взе листа и набра номера, който беше записал. След две позвънявания чу същия женски глас.

— Ало? — жената звучеше колебливо, предпазливо.

— Ъъъ, здравейте. Казвам се Съли Гибсън. Вие не ме познавате, но аз съм приятел на Лус. — В слушалката се чу приглушено ахване. — Аз… аз чух съобщението ви. Не беше нарочно. Просто дойдох да полея цветята вместо Лус. Да събера пощата, такива неща, докато я няма. След като чух какво казахте, реших, че трябва да ви се обадя.

— Лус я няма? Не разбирам. Къде е?

— В момента е на път към Сан Антонио.

На отсрещната страна настана мълчание.

— Лус идва насам? — попита шокирано жената.

— Да, госпожо. Пътува с кола. Но проблемът е, че не знае адреса ви. Телефонният номер, който Есперанса имаше, вече не е валиден. Лус се надяваше да го открие някак, след като пристигне в града. Знам, че звучи налудничаво, но тя може да е много ината, когато иска нещо. Така че, ако ми дадете адреса си, аз мога да се свържа с нея и да й го кажа.

— Да, разбира се. Записвате ли?

Съли го записа, чувствайки се много горд, защото Лус щеше да е толкова щастлива да го получи и благодарна, че се е постарал да я улесни.

— Знаете ли кога ще пристигне? — попита жената.

— Може да е по всяко време. Тя шофира една доста стара кола, така че не мога да съм сигурен.

— Dios mio — измърмори жената. — Искате ли адреса и на Мария? За всеки случай.

Съли се обърка за миг.

— Вие не сте ли тия Мария?

— Не. Аз съм… сестра й. Майката на Лус. Марипоса.

Съли присви очи и наведе глава. Новината го смая. Майката на Лус беше жива? По дяволите, Лус със сигурност не го знаеше. Запита се, дали Есперанса е била наясно с положението. Сърцето му заби учестено, като се сети за Лус, пътуваща към Сан Антонио, без да подозира нищо. Търсеше леля си Мария. Нямаше си и представа, какво щеше да открие.

— Напълно съм сигурен, че тя не идва при вас, госпожо. Тя търси къщата на леля си Мария. — Закашля се леко. — Лус смята, че сте мъртва.

От другата страна се чу още едно шумно поемане на дъх.

— Лус смята, че съм мъртва? — попита жената с изненада и възмущение. — Това ли й е казала майка ми? Че съм мъртва?

— Да.

— Моля ви… — гласът сега звучеше притеснено и все още объркано. — Майка ми там ли е?

— Имате предвид Есперанса?

— Да. Моята майка. Есперанса Авила. Може ли да говоря с нея, моля?

Съли онемя. Историята ставаше все по-странна. Мамка му, мамка му, мамка му, каза си той наум. Изобщо не му се искаше, точно той да съобщи на тази жена новината за майка й. Как да кажеш такова нещо, имаше ли някакъв правилен начин?

— Ало?

— Да, тук съм. Госпожо…

— Авила. Госпожица Авила.

— Ъъъ, да, госпожице Авила. — Прочисти гърлото си отново. Нямаше друг избор, освен да се държи, като мъж и да й каже истината. — Съжалявам, че трябва да ви съобщя така новината, но Есперанса, вашата майка, почина.

— Не!

В слушалката се чу учестено дишане, после, все още невярващо, жената попита:

— Кога?

— Преди няколко седмици. Сърдечен удар. Умря спокойно. Нищо не можеше да се направи. Съжалявам. Всички я обичахме. — Млъкна, защото не чуваше нищо. — Ало? Госпожице Авила? Ало?

— Благодаря ви. Дочуване…

Съли чу затварянето на телефона, от другата страна и линията отново беше прекъсната. Загледа се за миг, в слушалката в ръката си, после и той я постави обратно на мястото й. Задържа дланта си така, смаян от станалото. Поклати глава невярващо, все още опитващ се, да открие някаква логика в това, че за последните няколко минути, беше научил за Лус повече, отколкото тя знаеше за себе си през целия си живот. Представи си я, как пътува, в нелепата си стара кола, с кутията с пепелта на баба си на задната седалка, запътила се, право към шока и истината, която щеше да разбие сърцето й. Неговото силно и смело момиче.

Стисна зъби, сграбчи листа, на който беше записал адреса и телефонния номер на майката на Лус, и решително се втурна към вратата.

Марипоса продължаваше да стои права, стискайки слушалката на телефона до гърдите си. От нея се носеше гневен пиукащ сигнал, но тя чуваше само гласа на младия мъж, който й казваше отново и отново: Майка ви почина.

— Марипоса? Какво стана? Какво ти каза тя? — попита Сам и застана до нея. Хвана я за лакътя и внимателно я обърна, с лице към себе си.

Тя погледна в очите му, но виждаше само, чернотата на зениците му.

— Кажи ми, какво стана — каза Сам с тихия си глас.