Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Да ми затръшне телефона.

Сам се протегна и постави ръката си върху нейната, както беше отпусната на врата на Опал. Марипоса трепна, но той не я отдръпна. Вместо това, я притисна още по-силно.

— Ако това стане, ще му мислим тогава — каза той.

Дребничката жена погледна, към голямата силна ръка, положена върху нейната.

— Ние ли? — едва прошепна тя.

— Няма да си сама. Аз ще бъда до теб.

Сам вдигна ръката си и я докосна по лицето. Откри сълзата, прокарваща прашна пътечка по бузата й, и нежно я изтри с дланта си.

— Разбира се, само ако ти го искаш.

Предпазливо Марипоса погледна към Сам. Лицето му беше толкова близо до нейното, че виждаше, как зениците му пулсират. Извърна очи встрани. Откровеността му я плашеше повече, от всяка неясна заплаха, която можеше да я очаква някъде в мрака. През годините се беше научила, как да се справя с жестокостта на хората. И затова се усъмняваше в добрината, когато се натъкнеше на нея. Не знаеше, как да се довери на някого, който предлагаше да й помогне, без да иска нещо в замяна.

Чувстваше, че цялата се тресеше, но Сам не помръдваше. Той знаеше, че на уплашените животни, трябва да се даде пространство и време, за да не ги прогониш. Бавно, внимателно Марипоса премести треперещата си ръка от гърба на Опал и я притисна до гърдите си. Разстоянието й се стори огромно. Сам притвори очи и тя чу как той издаде продължителна въздишка. Не беше осъзнала, че досега е сдържал дъха си.

— Искам да си до мен — каза тя и повдигна глава, за да се срещнат очите им. — Готова съм да се обадя.

Марипоса погледна през рамо, докато отваряше вратата на апартамента си, и пусна Сам да влезе пръв.

— Заповядай — каза тя и усети потрепването в гласа си.

Не защото Сам я привличаше като мъж, въпреки че това играеше някаква роля. Той беше първият човек, когото водеше в своето светилище. Да го гледа, как преминава през прага, беше като събаряне на още една от стените, които сама беше издигнала около себе си.

Марипоса смяташе, че апартаментът й прилича, на дом на монахиня.

Скромен, спретнат, с малко вещи. Помещението всъщност беше студиото на пазача в приземния етаж на една луксозна сграда. До него се стигаше по стръмно и мрачно стълбище откъм двора, а вратата му беше тежка и грозна, с голямо резе. Но вътре имаше големи прозорци, които позволяваха на светлината да нахлува свободно и да сгрява малкото пространство. Оскъдната мебелировка я устройваше напълно. Двойно легло, покрито с чисто бяла покривка, беше допряно до задната стена, а близо до прозорците имаше малка, тъмна дървена масичка и два различни дървени стола, боядисани в яркозелено. Най-доминиращата мебел в стаята беше висока етажерка, направена от дървени летви и тухли. Долните лавички бяха отрупани с книги, но на останалите до върха, бяха разположени големи аквариуми.

Марипоса отиде директно до мивката и започна да прави кафе. Имаше нужда да се занимава с нещо. Докато наливаше вода в кафеварката, все още се чувстваше неспокойна, от факта, че Сам се разхождаше из жилището й. Той няма да пропусне нищо, помисли си тя, а после тръсна глава, ядосана сама на себе си. Нямаше от какво да се срамува.

Когато вадеше чашите за кафе, видя, че Сам отива до леглото й и вдига книгата, която беше оставила отворена на нощното си шкафче. Беше старо, оръфано копие на „Енциклопедия на насекомите“.

— Леко четиво, за преди лягане? — изсмя се той.

— Това е моята библия.

Сам остави книгата на мястото й и пристъпи към аквариумите. Наведе се да погледне вътре и видя дузина гъсеници на пеперуди монарх, различно големи, поставени в стъкленици, всичките ядящи настървено листа от млечка.

— Виж ги само — каза той, приближавайки се още, за да погледне по-добре гъсениците. — Те са като машини за ядене.

— Само това правят. Ядат и растат.

— И акат.

Тя се засмя, защото нямаше как да се отрече и този факт, и се приближи до него.

— Почти толкова, колкото и ядат. Наричаме екскрементите им „фрас“, или пеперуден прашец.

— Винаги са ми били забавни, всички тези имена, които се дават на животинските екскременти — курешки, гуано, тор, дарадонки…

Марипоса се разсмя отново и отиде до третия аквариум. Гъсениците в него бяха по-големи, по над пет сантиметра. Една пълзеше по стъклото, оставяйки, едва видима лепкава следа по него.

— Тези приятелчета ще пълзят, докато открият най-подходящото място да се превърнат в какавиди — каза тя и се отпусна на колене, за да погледне горната част на капака. — Ела — махна на Сам да се наведе до нея. — Тук има две гъсеници, които висят от капака. Виждаш ли как са се извили главите им и приличат на въпросителна? Майка ми казваше, че по този начин гъсениците сякаш питат „А сега какво?“. — Усмихна се на спомена си. — Висят така с часове, като опитни акробати, без мрежа.