Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Мисля, че сме в „Зоната на здрача“ — каза Маргарет.

— Не, просто в Тексас — отвърна Стейси. — Мацки, трябва да кажем едно „алелуя“. Тази бензиностанция може да не е първа прелест, но все пак я има! Предлагам да се пробваме, освен ако не искате да караме поне още няколко километра надолу по пътя до първата водна кула. Но Тексас е голям и следващото място с хора, може да е доста далеч.

— Карай към бензиностанцията — каза Лус.

Стейси кимна и подкара към бензиностанцията на Уилбър Лес. Под фирмения знак имаше табела, на която пишеше с криви букви: „Където малкото е повече.“ 23 23 Игра на думи — less — на англ.ез. означава „малко“. — Б.пр.

Стейси паркира до една от колонките и изключи двигателя. Той изтрака за секунда, после млъкна толкова рязко, сякаш беше завинаги. Маргарет и Лус се измъкнаха от местата си, Серена се изниза след тях. Стейси извади червило от чантата си, постави го внимателно на устните си, нагласи се, след което се огледа наоколо. С изключение на мъжа, който зареждаше с бензин товарния си пикап, мястото изглеждаше изоставено.

— Е, момичета — заяви саркастично Маргарет, взирайки се в счупената въздушна помпа, мръсните прозорци на магазина и изрисувания на ръка фирмен знак. — Бих казала, че в момента тук дори и малкото го няма.

Стейси изпъна ръце над главата си.

— Не, със сигурност винаги си е било толкова малко.

Лус се разсмя. Внезапно цялата ситуация й се стори невероятно забавна.

— Може да се каже, че въпросният Уилбър живее според името си. Като ще е малко, такова да е, защо да се напъва повече.

Сега беше ред на Маргарет, да избухне в смях, и то толкова силен, че трябваше да се хване за рамото на Лус, за да не падне.

Стейси ги наблюдаваше, с изненадано изражение на лицето си. Лус най-накрая се овладя и когато спря, се чувстваше сто пъти по-добре, от този донякъде истеричен пристъп на смях. Заведе Серена на бърза разходка до тревата, за да си свърши работата, после отиде до прашния капак на колата и го отвори; той се вдигна със зловещо скърцане. Протегна се, да провери маслото и отскочи веднага назад с вик.

— Не го докосвай! — обади се със закъснение Маргарет. — Трябва ти парцал или нещо такова. Стейси, ще подадеш ли малко от онези хартиени кърпички?

С помощта на кърпичките Лус успя да извади горещата щека за мерене на нивото на маслото, докато другите две жени я наблюдаваха с интерес. Съли я беше научил, как да го прави. „Някой ден ще закъсаш сама и аз няма да съм до теб, да ти помогна“, казваше й той и се беше оказал прав. Когато извади щеката, видя, че маслото почти беше свършило. Искаше й се да се срита отзад, че бяха пътували толкова време, без да го провери.

— Изсъхнало е, като пустинята. Имаме нужда от масло — каза тя на момичетата.

— Е, това не звучи толкова зле — отвърна Стейси. — Можем да налеем, нали?

— Точно така.

Лус отиде до жабката и извади оттам вече измачканите листа. Намери онзи с инструкциите на Съли и подаде каишката на Серена, на Маргарет.

— Чакайте ме тук, ще отида да купя малко масло.

— Ще дойда с теб. Сега е мой ред да плащам — отвърна Маргарет и връчи кученцето на Стейси.

Вътре в бензиностанцията, всичко изглеждаше старо, включително слабия прошарен сивокос мъж зад тезгяха, който седеше отпуснат назад на стола си, със спусната ниско над очите жълта сламена шапка. Лус не беше сигурна, че е буден, докато не приближи съвсем до него. Мъжът бутна шапката си назад, разкривайки зачервените си, сълзящи сякаш от постоянна хрема очи.

— Да? — попита вместо поздрав.

— Здравейте — каза Лус. — Трябва да напълним бензин. И ми трябва и една кутия… — провери за секунда листа си — масло „10W-40“.

— Съжалявам. Нямам.

— Какво? Бензин или масло?

— Виж само, госпожичке — посочи човекът, към прашната лавица. Под ноктите му имаше застояла от десетилетия мазнина и кал. — Имам от „10W-30“, чак до 38. Имам дори от най-новото, двайсетината. Но нямам „10W-40“.

— Но на мен са ми казали да взема от него. — Лус погледна отчаяно към прашните кутии с масло. — Някое от тях ще свърши ли работа? Карам фолксваген „Бръмбар“.

— Може да пробваш и да видиш.

Дъртакът, като че ли се наслаждаваше на притеснението й. Лус преглътна възмущението си.

— Има ли наблизо, друга бензиностанция?

— Аха — изръмжа той. — По пътя нагоре.

Маргарет се намеси:

— Колко „нагоре“?

— Не знам точно.

— Приблизително.

— Четири, може би шест километра.

Лус погледна Маргарет, отчаянието личеше в очите й.