Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Струва ми се тъпо — каза откровено Стейси.

— Не, съгласна съм с нея — обади се Лус от задната седалка и постави нежно ръка върху кутията с пепелта на баба си. — Най-ценни, са не големите празници или скъпите подаръци. Ние също не можехме, да си позволим почивки и ваканции, но не са ми липсвали. Това ми е първото излизане извън Средния запад.

Стейси погледна към Лус, в огледалото за обратно виждане, с широко отворени от изненада очи.

— Момиче, ти се шегуваш, нали?

— Аз също за първи път излизам от моя щат — обади се Маргарет.

— За теб го вярвам — каза Стейси и смигна шеговито.

Лус се засмя. Определено предпочиташе приятелското заяждане между двете, пред предишното студено напрежение.

— Най-хубавите ми спомени, са от градината на баба ми, когато пускахме на свобода новите пеперуди. Харесваше ми да наблюдавам, как пробват плахо крилете си, как пърхат бавно с тях напред и назад, толкова свежи и кадифени… Сигурно съм присъствала на пускането на хиляди пеперуди, но всеки път ми се струваше, че е за пръв път.

— Е, аз никога не съм пускала пеперуди или търсила буболечки — каза Стейси. — Не че съжалявам за това. Не помня и големи ваканции, нито скъпи подаръци. — Млъкна и подаде ръка през прозореца, мърдайки с пръсти, сякаш се опитваше да улови вятъра. — Но си спомням дърветата. В ранчото имаше много дъбове, мескити, орехи, кедри. Няма друго дърво на земята, което да ухае като кедъра. Усещаш го още преди да го видиш, като парфюма на баба ми. Независимо къде съм, щом подуша кедър, затварям очи и мисля за Тексас. Това е… — Внезапно гласът й се промени. — Това хич не е на добре.

— Какво? — извикаха едновременно другите й две спътнички. Лус подскочи рязко и събуди Серена.

— Погледни тук! Свети в червено. Какво означава това?

Момичетата се спогледаха, изтръпнали от страх.

— От двигателя излиза пушек. Трябва да спрем веднага! — викна Маргарет.

— Не мога! Няма къде да отбия! — Стейси посочи отчаяно към оранжевите конуси, които преграждаха платното на магистралата.

— Почакай малко — каза Лус и се наведе през седалката, за да погледне командното табло.

Ел Торо беше стар и нямаше всичките тези екстри, които имаха по-новите коли. Червената светлина, не даваше много точна информация, какво всъщност не е наред. Серена долови напрежението и започна да лае.

— Знаех си! Ще си умрем в тази купчина ламарина! — проплака Маргарет.

Стейси и Лус се извърнаха, като по даден сигнал към нея, изненадани от избухването й.

— Е, аз със сигурност няма да умра, на този забравен от бога път — каза тексаската, взирайки се пред себе си, за да открие някаква възможност за слизане от магистралата. — Все ще намерим някой да ни помогне.

— Добре, момичета — обади се Маргарет, която явно вече беше дошла отново на себе си, с глас и интонация като на мисис Пенфолд. — Да помислим. Тук някъде би трябвало да има упътване.

Отвори жабката пред себе си и започна да рови из листовете, които намери вътре.

— Ти сериозно ли смяташ, че тази вехтория ще има упътване? — попита изумено Стейси. — По-вероятно е, да го намериш с машина на времето, някъде из седемдесетте години, там, където е и тапицерията му.

— Аз поне, се опитвам да направя нещо! — Маргарет напъха хартиите обратно в жабката, но те не се побраха вътре. Тя ги натъпка по-силно и започна да удря капака с юмрук пак и пак, но не можа да го затвори. — Просто отбий някъде — тросна се тя. — Не мисля, че колата трябва да е в движение, ако тази лампичка свети в червено.

— Вижте! — извика Лус и посочи пред рамото на Стейси. — Там има отбивка! Тръгни по нея!

Стейси отби по нещо, което изглеждаше като най-пустия път, който някога всяка от тях беше виждала. Страничните ограждения бяха изпочупени и покрити с вековен прах, земята покрай пътя беше суха и камениста и наоколо не се виждаше нито дърво, нито дори намек, за някаква зеленина. Спирачките на колата изсвистяха, когато спряха сред облаци прах, секунди след като излязоха от магистралата.

На задната седалка Лус стисна силно ръце, страхувайки се, че Ел Торо се е развалил отново. Само че сега не бяха в голям град, а в средата, на скапаното никъде и нищо. В далечината, доколкото можеха да видят, имаше само две постройки. Едната беше разнебитена бензиностанция, с три направо древни на вид колонки, а другата — изоставена закусвалня от веригата „Деъри куин“ с паднали по земята букви от табелата. Двигателят на колата изръмжа за последно и за миг момичетата останаха мълчаливи, вперили очи в безлюдната картинка пред тях.