Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

В колата отново настана мълчание, но този път Лус не се чувстваше неудобно, а беше изпълнена с някакъв спокоен, нежен блясък; беше щастлива, че имаше възможността, да сподели толкова много истории, с тези интересни и различни, една от друга жени. Може би Стейси бе права и им е било писано, да се срещнат. Картите и плановете й за внимателно подготвяното пътуване — беше си начертала къде точно ще спира и за колко време — лежаха разпръснати в краката на Маргарет. Най-вероятно, там им беше мястото. Спомни си, думите на Били, в онази магическа нощ с пеперудите. „Животът не е поредица от случайни събития, а по-скоро изражение на много по-дълбок и понякога непонятен ред.“ Когато погледнеше назад, й се струваше, че всичко случило се беше напълно логично и свързано, като отделните глави, на някой роман.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Стейси беше отпуснала глава на седалката със затворени очи. Спиралата й се беше размазала под очите и така изглеждаше, все едно имаше синини. Лус обърна глава към Маргарет. Тя се взираше в пейзажа през прозореца, лицето й беше спокойно, ведро. Такова беше изражението на Офелия, когато държеше бебето си в ръце.

Лус въздъхна и се замисли, как неочаквано, се беше променило пътешествието й — внезапни завои и отклонения, опасни обрати, пътища без изход. В края на краищата, просто трябваше да кара напред и да разчита знаците по пътя си.

Беше много благодарна, когато дойде редът и да си почива на задната седалка със Серена в скута си и с кутията с пепелта на Есперанса до себе си. Левият й крак я болеше от натискането на съединителя, в продължение на толкова много дни. Отвън денят беше слънчев и топъл. Климатикът в колата не работеше, така че бяха свалили до долу прозорците и октомврийският вятър развяваше косите им и разхлаждаше лицата им. Лус отпусна главата си лениво настрани, докато зяпаше разсеяно през прозореца към меланхоличния пейзаж, край който минаваха — земята беше бледожълта, в цвета на сламата, която я покриваше, тук-там се мярваха случайни дървета, постройки и крайпътни търговски центрове, навсякъде се виждаха водни резервоари, издигащи се от равната земя, като фигурки на дъска от детска игра. Поради ремонт, магистралата беше стеснена, до една лента и изглеждаше, че ще бъде така, до самия край на пътя. Където и да беше той. Клепачите на Лус натежаха и се затвориха, а Серена изскимтя в съня си. Стейси погледна към хоризонта и поклати глава.

— Там, където съм израсла, гледката е много по-хубава, от тази пустош тук.

— Мислех, че в Тексас, навсякъде е така — каза Маргарет.

— О, не — възпротиви се бурно Стейси. — Всички мислят, че Тексас изглежда като във филма „Гигант“ 21 21 „Гигант“ — филм от 1956 г. с Елизабет Тейлър, Рок Хъдсън и Джеймс Дийн. Последният филм на Дийн, излязъл на екран след смъртта му. — Б.пр. — пусти, сухи земи, пълни със стада добитък и нефтени кладенци. Тексас е голям, скъпа. Някои, от най-прекрасните парченца земя, които са се отпуснали, от сърцето на Бог, са тук. Само почакай. Искам да видя лицето ти, когато навлезем в Хълмистата земя 22 22 Хълмистата земя — разговорен, неофициален термин за район в Централен Тексас, характеризиращ се с големи хълмове и варовикови и гранитни скали. — Б.пр. .

— Ти от там ли си?

— Аз съм от Остин. Но ми се щеше, да видиш ранчото на баба ми. Баща ми работеше там, докато баба беше жива, но тя още не беше изстинала в гроба си, когато той го продаде и ни премести, в чисто нова къща, в съседния град. Мама беше доволна, но моето сърце бе направо разбито. Не знам, дали някога ще им простя, че го продадоха. Сякаш се отказаха от семейната ни история и я изтъргуваха за пари в брой. Научих, че мога да живея, както сред открити пространства, така и в големи градове, където хората се блъскат един в друг. От едната крайност в другата. Простотиите между тях обаче — монотонността на предградията — не е за мен. Оттогава пътувам постоянно. Но, Господи, как ми липсва онова ранчо. Нищо не може да се сравни с това, да седнеш на хълма, сред високата трева през лятото и да гледаш реката под себе си. Или през есента, да наблюдаваш, как сенките на дърветата сменят цветовете си и стават златни. Всичките ми спомени от детството, са от това място.

— Странно е, какво си спомня човек от времето, когато е бил дете — каза Маргарет. — Нашето семейство не беше много по показните чувства, но…

— Какво не е било? — прекъсна я, недоразбрала Стейси.

— Не се прегръщахме или целувахме много — обясни спокойно по-възрастната жена. — Но имаше много любов. Сигурно родителите ми са спорили, или са се карали от време на време, но не си го спомням. Помня само щастливите моменти — как седим под елхата на Коледа, или как духаме свещичките на тортата за нечий рожден ден. И двамата бяха преподаватели, така че нямахме много пари за дълги и далечни ваканции, но най-хубавите ми спомени са как се катерим из планините и търсим редки видове растения и насекоми.