Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Вниманието на Лус беше насочено към небето и тя постоянно извиваше глава и надзърташе през отворения прозорец.

— Какво търсиш? — попита Стейси от задната седалка.

— Пеперуди — отвърна Лус. — Пеперуди монарх, по-точно. След като вече сме в Тексас, мислех, че ще видя много от тях. Не разбирам, къде са?

— Ще имаш по-голям успех, ако погледнеш покрай пътя. Когато съм ги виждала, винаги летят над цветята там — посочи Стейси към широката ивица от диви цветя, която се стелеше край магистралата. — Или пък са размазани, по предните стъкла на колите — изкикоти се тя.

— Мислиш ли, че това е смешно? — изсъска Маргарет.

В малката кола настана неловко мълчание. Лус погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че Стейси беше свела глава и ръфаше нервно ноктите си.

— Не знам защо го казах, съжалявам — отрони най-накрая тя.

— Всичко е наред — успокои я Лус. — И аз се чудех за това. Сигурно ще умра, ако ударим някоя от тях.

— Истината е, че много обичам пеперудите — наследила съм тази любов от баба си — каза Стейси. — Тя никога не пръскаше цветята си с пестициди или с нещо друго, защото казваше, че това ще убие пеперудите и калинките. Обичаше и калинки. После се разболя и Господ си я прибра. Службата беше много хубава. На гробището свещеникът четеше от Библията, когато изведнъж видях една пеперуда да каца точно върху надгробната й плоча! Стоя там по време на цялата служба. Но истински странното нещо е, че сега винаги когато съм тъжна и тя започне да ми липсва, виждам пеперуди! Знаете ли какво си мисля? Мисля, че тези пеперуди са знак от баба ми на небесата, която иска да знам, че е добре. Затова са специални за мен. — Погледна към Маргарет. — Кълна се, че това е самата истина.

Маргарет не изглеждаше напълно убедена.

— Вярвам ти — каза искрено Лус. — Предполагам, че няма да ти се стори странно, че съм тръгнала по следите на пеперудите, защото съм убедена, че те са знак от моята баба.

— Стига бе, сериозно ли?! — Стейси се наведе напред. — Знаеш ли какво? — попита тя, с искрящи от вълнение очи. — Обзалагам се, че ни е било писано да се срещнем.

Маргарет изсумтя.

— Такива неща се случват по-често, отколкото си мислиш — каза Стейси, а после я попита: — А ти имаш ли история с пеперуди?

— Не — отвърна градинарката. — Просто се интересувам от феномена на миграцията им и искам да видя колониите, където зимуват.

Стейси също изсумтя.

— Не съм изненадана.

Лус ги слушаше, как спорят дали пеперудите — или други животни — могат да бъдат пратеници на починалите души. За нея самата, това беше въпрос на вяра и не подлежеше на доказване. Или вярваш, или не вярваш. Погледна отново към небето.

— Къде са?

Маргарет също погледна през прозореца си.

— Не виждам никакви пеперуди. А би трябвало, множество от тях да прелитат точно сега. Октомври е пиковият момент от миграцията.

Стейси се облегна на стъклото и се взря в небето.

— Е, небето е голямо — отвърна Лус и се изсмя леко. — А и те летят високо.

— Защо мигрират? — попита Стейси.

— Инстинкт. Следват карта, начертана от инстинкта в техните глави, и през есента поемат на пътешествие — в една и съща посока, по едно и също време. Когато стигнат до Тексас, картинката е, като по нашите магистрали, около Деня на благодарността. Всички се прибират по домовете си и е ужасно претъпкано.

— И аз имам карта в мозъка си — каза Стейси и се отпусна назад на седалката си. — Все се опитвам да стигна до Ел Ей, но някак си винаги се връщам тук, в Тексас.

Изминаха километри. Лус разказваше истории, за светилищата на пеперудите в планините в Мексико, за традициите в Деня на мъртвите и как бяха украсили кутията с тленните останки на Есперанса като малък олтар, в нейна чест. Междувременно, Маргарет облепваше кутията с невените и хартиените цветя, които Офелия беше направила. Стейси се надвеси през седалката и следеше с очи, всяко нейно движение. От време на време промушваше ръка през тесния отвор между седалките и посочваше с дългия си пурпурен нокът къде според нея, трябва да се залепи още нещо. Маргарет беше присвила устни и Лус си помисли, че прилича на врящо гърне, което всеки момент щеше да кипне и да хвърли капака си във въздуха.

Към колекцията на Офелия, Маргарет прибави жълтите и червени квитанции от къмпинга, после завърза розовите плетени терлички на бебето Лус към краищата на едно въже, което омота около кутията.

— Ето! — каза тя и погледна към творението си, с неприкрита гордост. — Мисля, че нашата ofrenda изглежда доста добре.