Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— О, не, не, има нужда от повече цветове! — заяви категорично мнението си Стейси, от задната седалка. — Прекалено е скучно, с цялото това кафяво.

— Случайно аз харесвам кафяво — отвърна засегнато Маргарет.

Лус се усмихна прикрито.

— Дай ми я за малко — протегна се Стейси.

Маргарет притисна кутията към гърдите си, сякаш да я защити.

— Добър художник съм — започна да я убеждава тексаската им приятелка. — Видяхте ли шантавите рисунки по караваната на момчетата? Аз ги направих. Доста добре, нали?

— Ти ли си ги направила? — попита Лус.

— Да. И буквите също. — Стейси размърда пръстите си подканващо.

— Но кутията е толкова малка… — възпротиви се Лус. Не беше сигурна, че искаше нейната ofrenda за баба й, да бъде пурпурна и с психаделични спирали.

— Нека поне, да изпиша името й. Това ми е специалитетът.

Маргарет се обърна към нея нетърпеливо.

— Не можеш ли да схванеш намека? Тя ти каза „не“.

— Не го е направила.

— Чакайте — прекъсна ги Лус, опитвайки се, да предотврати скандала, между спътничките си. — Всичко е наред. Вземи кутията и опитай. Но само… бъди малко по-въздържана. Нищо прекалено странно. Все пак това вътре е баба ми.

— Не се тревожи — каза нахаканата блондинка, превърнала се за миг в символ на сериозността, и пое кутията.

Серена веднага се надигна от пода, където лежеше досега на възглавницата, и започна да души кутията. Стейси я побутна отново долу и й предложи бисквитка, за да й отвлече вниманието.

— Обичах баба си — каза тя. — Не бих направила нищо, което да я накара да се срамува от мен.

— Виждала ли е татуировката на задника ти? — попита, без да се обръща, Маргарет.

— Благодаря, че си забелязала — не й остана длъжна Стейси. — Поне не я нарече „печата на блудницата“, както веднъж ми каза някой.

Маргарет продължаваше да гледа пътя пред себе си, но измърмори, че определението е доста подходящо.

— И след като попита, не, баба ми не я е виждала — добави Стейси и си пролича, че този път се е засегнала. — Тя почина преди две години и си направих тази татуировка специално заради нея след смъртта й. Пеперуда е. Не е минал и ден, в който да не ми липсва ужасно.

Лус погледна Маргарет и поклати глава укорително. Хвърли поглед и в огледалото за обратно виждане и прехапа устни, докато наблюдаваше, как Стейси работи по кутията. Маргарет се обърна назад, за да надзирава процеса, готова да критикува, но постепенно се умълча. Трябваше да признае таланта на новата им спътничка. Тя изписа името „Есперанса“ с красиви, извити букви в леко хипи стил. Надписът беше образец на истинска калиграфия. Буквите, като че ли летяха върху кутията, заедно с рисунките на пеперудите, които пътуваха от едната страна, до другата. После запълни буквите, с приглушените цветове на есента. Най-накрая, пренареди въжето и хартиените цветя, по много привлекателен начин, около кутията.

— Красиво е — каза Лус.

— Поне е някакво начало — отвърна Стейси скромно.

— Честно казано — вметна с изненада и Маргарет, — свърши чудесна работа.

— Млъкна и потупа нервно с пръсти по тетрадката в скута си, после се закашля леко. — Може би… — започна колебливо тя, спря и след кратка пауза продължи отново: — Баща ми ме учеше, че научното наблюдение трябва да бъде безпристрастно. Просто честно записване на данните, които наблюдаваш. Може би едно от нещата, които имам нужда да науча на това пътешествие, е, че не бива да правя прибързани заключения. Като за това, дали пеперудите са пратеници от небесата… Или за хората.

— Хубаво ще е, всички да го научим — каза Лус, вперила очи в пътя пред себе си.

Маргарет отвори тетрадката си и откъсна внимателно един лист, изписан с нейния грижлив, отвесен почерк.

— Какво правиш? — попита изненадано Лус.

Приятелката й си водеше старателно бележки от самото начало на пътуването им, изписвайки с фанатично старание, страница след страница. Сега тя се обърна и подаде листа на Стейси.

— Това се опитвам да направя, по време на това пътешествие и искам да го посветя на Есперанса. За нейната ofrenda.

Колеблива усмивка разцъфна на лицето на Стейси, докато вземаше листа. Отпусна се отново на седалката си и старателно го сгъна така, че отвън да се вижда текстът, изписан с красивия почерк на Маргарет. После го залепи на кутията и изрисува около него, със златист маркер специална рамка, а празното пространство, запълни с изящни извивки и фигури.

— Ето — каза тя доволно. — Сега вече изглежда добре.