Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Сам изпълнително приклекна и се сгъна на две, с наведена глава, за да погледне. Коженото му яке проскърца и той изпуфтя леко, докато се опитваше да се намести по-удобно на твърдия дървен под. Марипоса прикри усмивката си, но тялото й се стегна от близостта до него.

— О, Сам, погледни! Онази там се превръща в какавида! Виждаш ли малкото зелено петънце, вляво върху тялото й?

— Да — отвърна той и гласът му потръпна от изненада. — Никога не съм виждал такова нещо.

Тя го погледна зарадвана, че се интересува от нещо, което беше толкова важно за нея. Загорялото му лице излъчваше сила, чертите му бяха остри, изсечени. Брадата му беше леко набола и Марипоса усещаше свежия аромат на сапун и кожа, който винаги се носеше от него.

— По-добре да проверя това кафе.

Изправи се и отиде в нишата, която й служеше за кухня, за да разсипе кафето в чашите. Сам седна на единия стол и кръстоса крак върху крак.

— Моят народ, има много легенди за пеперудите — каза той. — Пеперудата е символ на трансформацията, на промяната и на смелостта. Трябва да я вземеш за свой тотем.

— Смелост? — попита изненадано тя, докато поставяше пред тях, двете чаши с димящо кафе.

Отиде да вземе сметана и захар и ги сложи на масата, с две лъжички. После седна на стола срещу него и изля огромно количество сметана в чашата си.

— Смелост ли е, да се промениш едва, когато нямаш друг избор?

Сам не отговори и отпи от кафето си. Тъмните му очи блестяха и се взираха в нея, над ръба на чашата.

— Трезвеността и изчистването ми не бяха признак на безкористна смелост, Сам. Бях принудена да зарежа наркотиците от съдията, когато ме осъди, на три години затвор за трафик на дрога. Изпратиха ме веднага на лечение и макар това да бяха най-тежките трийсет дни в живота ми, съм благодарна за тях. Гледам назад и ме е срам, като се замисля за всички неща, които правех, когато бях наркоманка. Бях като една нисша гъсеница, движена само от едно желание, от глад, който не може да бъде заситен.

— Символизмът може да бъде силен съюзник — възпротиви се Сам и остави чашата на масата. — Нисшата гъсеница, се превръща, в създание с величествена красота. Това е могъщ образ.

На устните й се появи загадъчна усмивка и тя леко поклати глава.

— Защо всички мислят за пеперудите само като за красиви създания? Промяната — метаморфозата им — е истинското чудо. — Вдигна ръка и посочи аквариумите, пълни с гъсеници. — Никой не се замисля за това, че гъсеницата трябва да смени пет пъти кожата си, докато се превърне в какавида. Гъсеницата не просто се променя. Тя се преобразява напълно. Старата й форма умира и тя се преражда в нова. Това е чудото, което ни дава надежда.

Сам се облегна назад на стола си и отпусна загорелите си длани, върху коленете си. Големият му тюркоазен пръстен привлече погледа й. Орел, гравиран в среброто.

Обърна се да погледне отново към аквариумите, изпълнена с решителност да обясни случилото се с нея така, че Сам да я разбере.

— Когато завърших лечението си, бях като първата невръстна гъсеница, излизаща от яйцето. Нямах никаква представа коя съм. Сетивата ми бяха напълно притъпени. Можех само, да ям и да съществувам някак си. Страхувах се — непрекъснато, — но трябваше да продължа напред. При всяка фаза, през която преминавах, като че ли захвърлях старата си обвивка. През последните няколко години, минавах през тези фази отново и отново. Изисква се голяма смелост да навлезеш в тъмнината, да се изправиш срещу демоните си. И все пак не смелостта ме караше да продължавам. А по-скоро страхът да не потъна отново в мрака.

Марипоса отпи от кафето си, наслади се на богатия му вкус по небцето си, после бавно постави чашата на масата. Погледна към Сам.

— Но вече не се страхувам. Готова съм за следващата стъпка. Готова съм, за това обаждане.

Съли отиде до къщата на Есперанса, само защото беше обещал на Лус, да я наглежда от време на време. В мига, в който стъпи вътре, се почувства зле. Есперанса я нямаше, както и Лус. Къщата беше студена и празна, като гигантската болезнена дупка в гърдите му, където преди биеше сърцето му. Старателно остави пощата на масичката в дневната, предимно брошури и реклами. После тръгна по коридора към кухнята, а стъпките му отекваха шумно. От всички стаи, тази му се струваше най-пуста. Когато Есперанса беше жива, тук винаги имаше музика, много храна и смях. Сега не усещаше нищо от духа й. Може би Лус все пак беше права. Сигурно баба й беше отлетяла към дома си, с пеперудите.